Арабската чистокръвна порода е най-древната и най-чистата. Счита се за една от най-красивите в света. Развъждана е от бедуините в оазисите между реките Тигър и Ефрат, в земите на днешна Сирия, Ирак и Иран. За мюсюлманите арабският кон бил дар от Аллах, тъй като им бил нужен, за да преживеят в пустинята. Като свещени, тези животни не трябвало да се кръстосват с други (нечистокръвни) и често стопаните им прилагали близкородствено съешаване. Така били закрепени наследствените качества на породата: бързина, издръжливост, устойчивост на глад и жажда в суровите условия на пустинята. Религията повлияла и на външния вид на арабския чистокръвен кон. Мюсюлманите вярвали, че изпъкналото чело е благословено от Аллах, изпънатата шия с изразена холка говори за мъжественост, а високо развятата опашка – за гордост.
Арабският кон е участвал повече от всяка друга порода при създаването на културните породи коне в целия свят. През 7-и–8-и век, когато мюсюлманите от Северна Африка атакували тромавите испански рицари, конете им произвели силно впечатление, защото многократно превъзхождали местните. Интересът към арабските коне бързо растял и европейските благородници на всяка цена се стремели да притежават такова животно. Но било изключително трудно – в ислямските страни строго се забранявало изнасянето на коне от там, докато през 15–16-и век били внесени много арабски коне в Европа. Започнало подобряването на породите коне чрез вливането на кръв от чистокръвния арабски кон, което продължава и до днес.
Съвременният чистокръвен арабски кон е силен и издръжлив, непретенциозен и притежава елегантен външен вид. Тялото му е компактно, хармонично, с красиви форми, има добре развита мускулатура и много здрави крайници. По бързина отстъпва само на чистокръвния английски кон, но е много добър на по-дълги дистанции. Съчетава едновременно буйния и уравновесения темперамент, има добър нрав и е пълен с енергия. Има красиви и леки движения.
Развъжда се в много страни и е с широк диапазон на използване: от декоративно предназначение до спортни състезания и племенно използване за кръстосване с по-едри породи за по-голяма хармоничност и издръжливост на приплодите. Най-добри представители има в Европа, Нова Зеландия, ОАР, Южна Африка, Индия, Турция.
Учредена е Международна асоциация за развитие на породата през 1967 г. в Лондон.
У нас в миналото са били внасяни арабски коне от Унгария, Полша, Русия, Турция и 
Австрия. Системна работа с тази порода е започнала през 1894 г. в конезавода “Кабиюк” край Шумен. Създаден е наш тип арабски кон с красиви форми, добра работоспособност, издръжливост и висока плодовитост. Най-известни арабски жребци, родоначалници на отделни линии у нас са Памук, Бебе, Контур, О¢Баян 10, Хамдани и др. Днес също има племенно стадо в „Кабиюк”. Арабският кон в България е използван за кръстосване с местните примитивни коне за подобряване на екстериора и повишаване на ръста им. В момента у нас има популация от около 70 кобили майки. През 2004 г. в гр. Пловдив е учредена Асоциация на чистокръвния арабски кон в България. Създадена е и полукръвната арабска порода тип Шагия.
Главата е малка, суха, профилът е прав или вдаден. Челото е широко. Очите са големи и изразителни. Муцуната е малка с големи ноздри с фини ръбове. Ганашите са широки. Шията е дълга, лебедова, много гъвкава. Гривата е буйна. Плешката е дълга и полегата. Гърбът е къс, широк, закръглен, добре замускулен. Поясницата е къса. Крупата е овална, с високо поставена опашка. Краката са сухи с правилна форма, ясно очертани колена, скакателни стави и сухожилия. Бабките са средно дълги. Копитата са кръгли, гладки и здрави. Кожта е нежна, с фина космена покривка. Цветът на косъма е сив, кестеняв или алест. Височина при холката при жребци е 153 см, а при кобили 151 см.
Бедуините полагали изключителни грижи за конете си, държели ги близо до шатрите си, поели ги с камилско мляко и ги хранели с фурми и сушено месо. Многовековният отбор не само закрепил бързината на арабския кон, неговата неуморимост, издръжливост и устойчивост на глад и жажда, но му придал и специфични черти на външния вид. За арабите идеалът за конска красота се покривал с представата, че трябвало четири части на тялото да са широки: чело, гърди, крупа и крайници; четири части да са дълги: шия, предрамо, бедра и колене и четири части да са къси: поясница, бабки, уши и опашка.
Арабите нямали писани родословия на своите коне, но ги знаели наизуст. Кобилите били на особена почит. Приемали, че щом кобилата износва плода, тя предава в по-голяма степен от жребеца наследствените си качества.
Отначало арабите използвали конете си във войните. Конницата на бедуините нападала бързо и неочаквано. Използвали се преди всичко кобили, защото те не предупреждавали предварително вражеските коне за приближаването си. Най-добрите военни кобили били много смели в боя, много пъргави и издръжливи.
Често бедуините устройвали и състезания, в които победителят получавал като награда най-добрия табун на победения. Военните кобили не се продавали. При необходимост те били поднасяни като особено ценен дар.
