Инталианският тежковоз, понякога наричан Италиански селскостопански кон, е най-често срещаният тежковозен кон в Италия. Породата се среща от Северна до Централна Италия, но главно в областта около Венеция.
През 19-ти и в началото на 20-ти век, италианските животновъди търсят да подобрят тяхната обикновена местна порода, като внасят едрия Белгийски тежковоз – Брабант. Тази порода коне, която е за работа върху твърдата земя на тяхната собствена родина, се оказала неподходяща като подвижност и функционалност за изискванията на земеделска работа на италианците. Защото макар потомството им да било по-силно от местната порода, то било прекалено тежко и бавно за работата, за която са били предназначени. За да компенсират това положение италианците внесли гъвкавия Першерон и по-енергичния Болонес, които имали заслужена репутация на енергични коне. Двете породи подобрили и изчистили потомството и усъвършенствали екстериора, но все още не бил достигнат желания екземпляр.
Накрая отговорът бил намерен в бързо движещият се Бретон – кон с добре сложени крака, който бил наследил много от бързия тръс на Норфолк роадстър – рисак, внесен през 19-ти век. Кръстосан с често срещаните италиански кобили Бретонът произвел идеалния образец за нуждите на малките ферми. Бил достатъчно силен и с благ темперамент. Издръжлив и икономичен за отглеждане, но много по-важно – имал скоростта, която била много положително оценена от италианските фермери, каращи комфортно впрягове за стопанска и транспортна дейност по претъпканите градски улици. Този бърз тръс става причина за налагане на популярното наименование на италианската порода – Бърз тежковоз (Tiro Pesante Rapido). Той се е използвал за работа в селското стопанство и в градската среда. По време на Втората световна война за нуждите на италианската армия породата се използва и за производство на мулета.
От 1926 г. се води регистър на Италианския тежковоз. За да получат одобрение от регистъра, конете трябва да бъдат оценени два пъти – между втория и седмия месец и на две години и половина. Конете, отговорящи на изискванията се маркират от лявата страна на шията със специален знак.
Характеристики. Въпреки тенденцията към тромави крака и изправени бабки, Италианският тежковоз, не е непривлекателен. Висок между 1,52-1,63 см височина при холката. Тежи между 600 и 700 кг. Главата е права или с леко изпъкнал профил, шията е къса, широка и мускулеста. Холката е силно изразена и мускулеста. Гръдният кош е много дълбок и широк, а предните рамене са наклонени. Гърбът е къс и равен. Предните крайници са широко поставени и раздалечени един от друг. Те са къси и здрави с добре оформени копита. Задните крака са по-скоро дълги с едри ясно подчертани стави. За разлика от Бретон например Италианският тежковоз запазва грубото окосмяване по долната част на крайниците или силно изразени „космести ботушки“, както обичат да казват специалистите – коневъди.
Конете от породата се срещат в три основни цвята: чилест, алест и кестеняв и по-рядко сив. Италианския тежковоз е мил, енергичен, паметлив и със спокоен темперамент. Податлив на обучение, не боледува често и няма характерни заболявания за породата.
Породата днес. По последни данни от 2010 г., в Италия се отглеждат около 6300 коня от породата, като половината от тях са кобили. Особеност, която в миналото привличала италианските животновъди към отглеждането на „Бързия тежковоз”, е ранното съзряване на животните. За жалост днес именно това предимство е причината породата да се отглежда най-вече за месо, а не поради нейните работни способности. Допълнително утежняващ фактор за бъдещето ѝ е почти цялостната механизация на селското стопанство. Едва в няколко региона от страната породата се използва в трудно достъпни гористи местности за различни дейности, където механизацията, както и за редица селскостопански дейности
