Ютландия е полуостров в Дания, който разделя Балтийско и Северно море. „Страната на ютите“ (германски племена) не е от най-гостоприемните по климат и природа. Покрита е с остатъци от арктически ледове, релефът е предимно равнинен, а температурите – доста ниски, но там изключително интензивно се развива селското стопанство и риболовът. И в тези тежки за труд условия до фермера застава верният му помощник – конят.
Ниските плодородни брегове на Северно море са родина на Ютландските тежковози. Известно е, че тази порода привлякла вниманието на римляните при първата им поява в Европа, които не пропуснали възможността да използват конете в кавалерията си. Породата станала още по-популярна при преселението на народите, а пикът й съвпаднал с рицарските времена. По онова време най-важните качества за един кон били мощта и способността му да издържи натиска на противника и теглото на железните брони. С изчезването на тежкото конно въоръжение естествено намаляла и популярността на масивния боен кон.
По-леката и компактна Ютландска
порода в наши дни вероятно е резултат на кръстосване на Ютландския кон с Татарския степен кон, докаран в Ютландия от готите (самите татари никога не са прониквали толкова навътре в Европа). Затова може да се предположи, че Ютландският кон е продукт на първобитната северно-морска раса, която заради незадоволителните местни условия загубила тегло и ръст.
Треската за кръстосване и „подобряване“ настигнала и тази порода. Първото мащабно кръстосване, направено в Ютландския окръг, било продиктувано през 20-те години на XX в. Съвсем не било взето предвид, че автентичната порода е ценно народно съкровище и не би било редно то да бъде рискувано с експерименти. Последствията на кръстосването се проявили много скоро. Солидният, издръжлив, здрав и при това нито бърз, нито красив кон на Ютландския полуостров започнал да става все по-висок, по-тесен в тялото, загубил тегло и като общо вече не притежавал онази внушителност, която преди била така характерна за него. За съжаление, тези загуби не могли да бъдат уравновесени с нови качества. Именно затова в скоро време коневъдите се заели с кръстосването на Ютландските коне с тежки конни породи.
Тази страничка на холандското коневъдство определено не била най-успешната. Но не може да се отрекат и някои положителни черти, които били придобити благодарение на кръстосването на Ютландските коне с представителите на благородните породи. Сред тях, най-напред заслужава да бъде споменат купеният през 1846 г. Йоркширски жребец Бей Бъкингам, баща на над 500 ценни жребчета. Правнукът на Бъкингам – Грантроп, се смята за един от най-ценните производители, получени от ютландското производство. Сред английските жребци можем да назовем Корт, който произвел много добро потомство, и Опенхайм, който също се ползвал с голям успех, но малко след като бил докаран в Дания се разболял от ревматично възпаление на копитата, заради което след 7 години коневъдите били принудени да го умъртвят. Обаче, със своето потомство, този кон заел господстващо положение в процеса на развъждане на Ютландските коне. Сега в Дания има между 20 и 50 хиляди „Опенхайма“, а кръвта на Опенхайм може да бъде доказана в жилите на повечето Ютландски коне от добра класа.
Както в Ютландия, така и във Фиония и Зеланда имало голямо търсене на породисти белгийски жребци тежковози. Вероятно там стигнали до заключението, че Ютландския кон, в достойнствата на който всички били убедени, все пак е прекалено лек и няма достатъчно широк ход, заради което не съвпадал с изискванията за тежковозите. Ютландският кон представлявал нещо средно, нито риба, нито рак. И тъй като в цялата област се усещал недостиг на първокласни производители, настъпил моментът за необходимо освежаване на местната раса чрез внос на белгийски жребци тежковози.
Това предположение най-вероятно се доказва от факта, че характерните черти на Белгийския кон от „малък калибър“ са силното широко тяло, сухи крака и стави, здраво копито, великолепни енергични движения на ходом и на тръс и прекрасен добродушен темперамент – все качества, съответстващи на Ютландските коне. Белгийските коне изобщо имат уникалното свойство да предават белезите си с точност на представители на други породи. В Швеция произвеждащото се в продължение на 35 години кръстосване с Арденския кон създало тип, който се експортирал на много високи цени: през 1907 г. от юли до октомври от Швеция в Дания били експортирани 900 възрастни коня и 386 жребчета, последните били с белгийски произход и не по малко от 300 от тях били назначени за препродажба в Германия. Датчаните вече успели да забележат, че немските търговци купуват повече шведските, отколкото датските жребчета.
Но днес, целта на коневъдството в целия Ютландски окръг е грижливото подобряване на порода да се произведе типичен, тежък работен кон със следните (вече съществуващи в най-добрите екземпляри) качества: ръст – 1,73 м; тегло – между 700 и 750 кг; средна глава с широко чело и добре поставени уши; къса, дебела шия; обхват на тялото 1,75 – 2,00 м; доста къси, мускулести, но не тежки плещи; добре закръглени ребра; къс гръб; не прекалено опусната крупа; добре поставена опашка; здрави, нормално поставени крайници; големи четки на краката с голямо, кръгло, здраво копито; обемисти движения, издръжливост и кротък темперамент.
Обикновеният Ютландски кон, обаче е лишен от повечето посочени тук качества. Сред тях често се срещат безобразни глави, много резки плещи, тънки и слаби задни глезени, не много добри скакателни стави, неправилно поставени предни крайници, изкривени ребра, прекалено дълъг гръб, тесни задни части и т. н. Достойно за внимание е изображението на Ютландската раса, което има място в една от книгите „Ипологически обзор“ на граф Врангел. Авторът на този ескиз – датския коневъд В. Фон Гафнер, се изказал за породата по следния начин: „Типът на Ютландския кон, независимо от присъствието на чужда кръв е доста чист.“
Досега Ютландският кон е бил със средна височина (1,50 – 1,60 м). Не може да не се съгласим със съвременния стремеж към увеличаване на размерите. Навсякъде се оказа, че преходът на естествените граници нарушава хармонията на формите. Главата е прекалено къса с широко чело и много често доста ниско и широко поставени очи; шията почти винаги е тежка и по-скоро къса; гърдите са доста широки, гърбът е добър и с подходяща дължина: конят отпред изглежда по-нисък, отколкото отзад. По външни форми конете, във вените на които тече чиста кръв (от Опенхайм), се различават от другите. Те са по-тънки в тялото и не винаги са достатъчно широки в кръстеца, докато конете, които не са от линията на известния жребец, имат доста по-мощна връхна част и по-широк кръстец. Задните им глезени са плоски и силни, но доста често са прекалено резки в скакателните стави. Предните крака са малко по-кръгли и често с френска постановка, бабките, обикновено са със средна дължина, но на задните краища изглеждат доста меки, копитото е задоволително. Движенията са доста обемисти, но не леки. Това особено си личи при предните крака – те се вдигат по-високо, а движенията на задните крака са доста сковани. Нравът им е кротък и послушен, макар и не достатъчно жизнерадостен. Цветът най-често е тъмнокафяв, черен или рижав. Бели петна в окраската се срещат доста по-рядко, отколкото преди…
Фон Гафнер пише още: „За възпитанието на коня има още много какво да се желае; младите коне ядат много добре, но прекалено дълго стоят в конюшнята си, вследствие на което се влошава костната тъкан, дебелина на ставите, а бедрата стават меки. Зимата животните по няколко дена не излизат от конюшнята. Във впряг те вървят плавно и лежерно. И тъй като бързото темпо не е от обичаните за датчаните, конете са много кротки и послушни по време на работа. Те обаче трябва да се научат да работят и затова към тях се отнасят много грижовно. За да бъде конят продаден, го хранят много усилено и затова на всичките пазари на Ютландия конете, подобно на останалия добитък, се подразделят на добри дебели и добри слаби коне. Този навик толкова се вкоренил, че продавачите не биха могли да се откажат от него. Затова покупателят плаща основно за мазнините. Новото Общество на коневъдите справедливо обърнало внимание на това да даде повече движение на младите коне и затова масово започнали да се строят падоци. В качеството си на селскостопанско животно, Ютландският кон заслужава най-висока похвала. Но като кон за впряг Ютландецът е по-малко годен, заради тежките си движения, за езда пък съвсем не е пригоден. В последно време от Германия започнали да закупуват голямо количество млади, току що отбити жребчета, за да се научат да работят. При рационално възпитание от тези коне биха могли да се получат прекрасни помощници. За коневъдни цели обаче не са подходящи.“
„…Въпросът за това дали ютландските жребци стават за производители най-вероятно е отрицателен. Много е трудно да се каже какво точно може да бъде постигнато с помощта на подобни жребци. Кръстосването на подобни жребци с чистокръвни кобили най-вероятно само би увеличило неудачните резултати. Не, ние си имаме ютландския кон само в една светлина: а именно като много добър работен кон за обработка на такива полета, където не се изисква бързо темпо. Затова да предоставим на ютландците славата, на която имат законно право, но нека се въздържаме от всякакви опити за кръстосване, които няма да донесат ползи, а само могат да навредят.“
Познавач на тежките работни коне Генрихфон Натузиус Алтгалденслебен пише относно коневъдството в Ютландия: „Тежките заводи са значително напреднали и предположението, което изказах през 1871 г., че в страна, от която произлизат толкова добри кастрати, трябва да има и много добри жребци, е станало действителност. Появи се оживена търговия, цените се вдигнаха до такава степен че дори за 2 000 талера не може да бъде закупен добър жребец.“
„Цветът на козината е в повечето случаи тъмнокафяв, рижав, черен и сив. Наблюдаваните по-рано бели петна изчезнаха. Всичко това, заедно с подобряването на плътността на костите е заслуга на клевландските жребци.“
Това, че датският коневъд има още много какво да учи едва ли може да се оспори. Утешителните факти, че в Ютландската заводска област са успели да разберат какви грешки са били направени в миналото и че за коневъдството на страната е поставена цел, продиктувана не от идеални представи, а съответстваща на практическите задачи, дават надежда, че датчаните ще успеят да извоюват на своя национален кон добро място в редицата на тежките работни породи.
Появилата се неотдавна „Stambog ofer Heste af Jydsk Race Hingste“ (родословна книга на конете от ютландската раса), която освен много интересна история и описание на тази раса, съдържа родословията на 400 местни жребци и 75 производители от чужд произход, които са служили в Ютландската област, както и 8 много сполучливи снимки на знаменити жребци. Това свидетелства за сериозното отношение, с което датските иполози се захванали със своя реорганизационен труд. Засега са завършени 15 тома. Първият регистър на кобилите излязъл през 1891 г.
Най-тежките и най-добрите екземпляри на породата се срещат в районите Ти, Салинг 
и Рандърс. Най-голямата изложба се прави в Горзенс. В този град се провеждат големи конски пазари, които дават на чужденците прекрасен повод да купят четиригодишни силни коне и жребчета.
През 90-те години на миналия век, характеристиките на Ютландския кон значително се подобрили, благодарение на организацията на специални конни изложби и установяване на селскостопанска инструкторска организация. Между другото на изложбата на коне в Дания било въведено интересно правило, което изисква от всеки доставен на изложбата кон да пробяга преди задължителната експертиза 3 километра с екипаж за време от около 12 минути. Тази проверка не изисква голяма пъргавост от коня, а доказва неговата издръжливост. Освен това, според датчаните след такова усилено движение недостатъците на коня личат доста. Конете, които не покрият нормата на тази експертиза, не се допускат в изложбата.
- Глава – средно голяма, не много изразителна
- Уши – със средна големина, поставени малко настрани
- Шия – къса, здрава
- Гръден кош – широк
- Гръб – достатъчно дълъг, здрав
- Тяло – широко, мощно
- Крупа – добре поставена
- Опашка – добре поставена
- Крака – не много здрави, с гъсти четки, противопоказано е конят да стои на едно място дълго
- Копита – достатъчно здрави
