Българинът – непобедим с кон и оръжие

0
4689

Пламен Петков е автор на впечатляващата поредица „Българите“, излъчена два пъти по телевизия Би Ти Ви. Книгата му „Българите“ пък претърпя вече три издания и продължава да е една от най-търсените заглавия у нас. Той е първият българин, тръгнал да изследва всички райони, в които вероятно са живели нашите предци, преди да изберат Югоизточна Европа за свой дом. Всички наши учени дотогава пишат за прабългарите, без сами да открият и изследват на място земите, откъдето са минали предците ни. Един от филмите на поредицата „Българите“, с името „Конните народи“, запечатва живата връзка между нашите предшественици и конете, неотменна част от победния ход на българина. Конят му е дал огромно предимство в битките с други народи и отстояването на своите земи. В късната античност и ранното средновековие съчетанието на коня с най-доброто въоръжение и високото ниво на цивилизованост са направили българите практически непобедими. За древните ни предци конят е бил неизменна част от живота, а обучението в езда е започвало още в невръстна детска възраст.

Филмовата поредица „Българите“ бе посрещната с огромен зрителски интерес, което показва, че съществува истинска жажда да опознаем древната си история. А един от показателите, че не я познаваме, е фактът, че в научните среди циркулират не една и две, а цели 17 хипотези за произхода на българите и никоя от тях не е достатъчно убедителна.

В търсене на нашите корени Петков е изминал 30 хил. км, достигайки до Сибир, Монголия, Китай и Афганистан. Забележителното е, че в бивши съветски републики като Чувашия и Татарстан авторът на „Българите“ се среща с хора, които твърдят, че също като нас са потомци на древните българи.

Дал ли е конят предимство в развитието ни като народ?

В древните времена конните народи винаги са имали предимство пред земеделските народи. А древните българи са били конен народ, макар едновременно с това да са строили големи градове. Най-старата оцеляла до днес книга, в която се споменават българите, е „Анонимен римски хронограф“ от 334 година. Тогава за първи път нашите предци влизат в европейската история със собственото си име – Вулгари или Българи. В този хронограф пише:

„От първия син на Ной – Сим, излязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са: Елам, от който са еламците; Асир, от който са асирийците; и Зиези, от който са българите.“

„Ziezi ex quo Vulgares.“ Това са може би първите думи, от които римляните разбират, че има такъв народ българи, който по това време живее на север от Кавказ и че този народ е потомък на Зиези – внук на онзи Ной, за когото в Стария завет се разказва, че е построил Ноевия ковчег, за да спаси семейството си и по двойка от всички животни при Потопа.

Малко след като са написани споменатите думи, българите стават военен фактор в Европа. Византийският хронист Йоан Антиохийски разказва как през 480 година от новата ера император Зенон за пръв път повикал българите на помощ срещу нашествията на остготите – прадедите на съвременните германци. И българите разбили остготите, защото наистина са били най-мощният народ по онова време. Първо, защото са имали развита цивилизация, второ – използвали са най-доброто оръжие за онова време – най-вече сложния лък, който са изобретили, и трето – яздели са коне. Благодарение на перфектното си въоръжение и на конницата са били в състояние да покорят всеки друг народ. И са го правели. Дори враговете им пишат с огромен респект за българите по онова време. Запазен е един стар документ от 507 г. от новата ера – „Похвално слово за остготския крал Теодорих“, написан от епископ Магнус Енодий. В този документ, макар че основната цел на епископа е да хвали краля си, Енодий съвсем откровено признава следното за българите:

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са ги поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и се храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, воден от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“

Какво по-голямо признание за един народ от това враговете му да пишат такива думи за него. А за нашите предци са останали доста подобни текстове от онова време.

Детско стреме

Конят е залегнал много дълбоко в бита на тогавашния българин, бил е част от живота му. Когато бяхме в Самара, в най-източната част на Европа, където е била южната граница на Волжка България, с моя екип се срещнахме с археолозите, които разкопаваха прабългарски могили от VІІ – Х век. В една от могилите като част от детско погребение откриха умалени стремена и юзди, които се толкова малки, че не могат да се поставят дори на пони. А стремето е голяма колкото малко дете да си пъхне крачето в него. Археолозите предположиха, че това са юзди и стремена за обучение и чрез тях още 4–5-годишна възраст българските деца са се учели да яздят и да поставят оглавник, използвайки дървени макети на кончета. Това са били нещо като прабългарски детски градини, в които децата от съвсем малки са били обучавани за ездачи.

Може ли да се каже, че откак се знае за българина, той е на кон?

Българите, както и келтите, както и предците на германците и на още доста европейски народи, са дошли в Европа от Централна Азия. Най-вероятно от земите, в които конят за първи път е бил опитомен. Много е вероятно непосредствено преди преселването си в Приазовието предците ни да са живеели в земите на древна Бактрия, наричана още Балхара – държава, чиято столица Балх е на територията на днешен Северен Афганистан. А това са земите, от които още древна Месопотамия, а след това и Персия са се снабдявали с коне.

Може би не е случайно, че най-старият прабългарски паметник на територията на днешна България е не друг, а именно Мадарският конник. Според учените този конник – символ и връстник на България, е изсечен в скалите над Мадара най-вероятно по времето на хан Аспарух или при сина му хан Тервел.

Изображения на българи, яхнали кон, ние откривахме и заснемахме по целия ни път от днешна България до Сибир, Алтай, Тяншан, Памир и Кавказ. Подобни изображения има върху много съкровища, останали от предците ни. Най-известно от тях е съкровището от Наг Сент Миклош (село на територията на днешна Румъния), на което един от централните медальони на златна кана изобразява български конник, който е хванал за косата пленник и го води до коня си.

Познаваме и други конни племена и народи. Но има ли нещо различно, което отличава българите от тях?

Това, което отличава древните българите, е тяхната цивилизованост. Предците ни са един от малкото народи от късната античност и ранното средновековие, които са строили каменни градове, имали са водоснабдяване, бани с топла вода, храмове и занаятчийски работилници. От Стара планина до Каспийско море са открити общо около 2000 древни български града, повечето от които за съжаление никога не са проучвани от археолози. Много от тези градове са в земите на Волжка България или на Стара Велика България, а тези земи, както и голяма част от старата територия на нашата България днес са части от други държави, които не проявяват особен интерес към българското минало. С изключение на Татарстан, където отдавна разкопават старата си столица, която носи името Болгар, и няколко други града и може би република Чувашия и Кримския полуостров, където също, макар и в много ограничен мащаб, се извършват разкопки на български крепости. Интересно е, че и чувашите, и голяма част от татарите днес смятат, че също като нас са потомци на древните българи и дори спорят кой е повече българин. А в Татарстан има дори една партия, която иска да смени името на републиката на Булгаристан.

Сега вече няма битки с коне. Какво би могъл да даде конят в съвремието ни – някаква връзка с миналото или нещо друго?

Конят е органично свързан с българската история. Не случайно първият символ на България, както казах, е Мадарският конник – ездач, който поразява лъв. Средновековните хронисти и пътешественици, които са посещавали Дунавска и Волжка България, са написали доста за отношението на българите към конете. Например арабският историк Ал Масуди преди повече от 1000 години е написал следното за българите: „Ездитните им коне винаги пасат свободно по пасищата и се яздят само при война. Убиват човек, ако го заварят да язди такъв кон в невоенно време. Когато тръгнат на война, те се построяват в редици, като отпред са стрелците с лъкове, а зад тях остават всички деца.“

Много стриктно се е отнасяла тогава държавата към коня като средство за война и за отстояване целостта и свободата на България. Сега нещата са много по-различни, но конят е все още онова достойно животно, на което можем само да се радваме и уважаваме.

Има ли нещо общо динамиката на коня с характера на българина, с нещо вложено в него?

При положение че конят е част от твоя живот, вие сте неизбежно едно цяло. Но съвременният българин е далеч от онези времена. Ние носим наследствеността на древните българи, но върху нас са оказали влияние и славяни, готи, траки и други етноси. Част от тях също са били свързани с конете.

Вярно ли е, че българите не са убивали конете си, а са ги оставяли да си доживяват старините?

По-скоро не, или поне не за всички коне. При пътуването си в търсене на прародината в степите на Централна Азия неведнъж съм виждал монголоидните племена, които днес живеят в условия, близки до средновековните, да използват конско месо за храна. Снимах и как правят кумис – нещо като бира от кобилешко мляко. Млякото се дои от кобили, които имат малки. Първо пускат жребчето да бозае няколко секунди. Кобилата го усеща и пуска мляко. В този момент пастирите избутват жребчето и издояват не повече от стотина грама мляко. Това се прави на всеки час. В края на деня събраното мляко се слага в дървено каче и се блъска около 2000 пъти с дървена бухалка. Покрива се с кърпа и се оставя да престои през нощта, а сутринта е готово за пиене. Когато странник стигне до някой от аулите на днешните конни народи, стопанинът първо му дава паница кумис, а след това го пита кой е, какъв е, накъде се е запътил. Но много повече за това, както и за приключенията по стъпките на предците ни, можете да прочетете в книгата „Българите“.

Известни са жертвоприношения на кучета, но давани ли са за жертви и коне?

Чуваши

Да. В много български кургани древните воини са погребвани заедно с конете си. Аз самият присъствах на жертвоприношение на бог Тангра при чувашите езичници. Беше техният празник „уява“ (краят на жътвата) и принесоха в жертва само птица, но ми разказаха, че на най-големия си празник през пролетта правят поредица от жертвоприношения, най-голямото от които е бял кон. Твърдяха, че бог Тангра обича бели дарове.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име