Вятърът бушуваше в пустинята.
Луната огряваше силуетите на конете, които ни заобикаляха.
Моите приятели – ездачи се опитваха да спят под открито небе. Аз се опитвах да спя в палатка. Имах чувството че бригада от великани идваха и я разтрисаха цялата на всеки 2 минути.
Бяхме препускали с арабските ни коне близо 7 часа в пустинята този ден, през равнини, скали и дюни. Бяхме се катерили по пладне, за да зърнем Саудитска Арабия и да направим няколко йога пози в ездитно облекло, на най-високата скала. Бяхме бързали да уловим залеза над Уади Ръм от висока скала. Бяхме си разказвали истории за красиви коне и смели ездачи около огъня. Бяхме си наквасили устните с малко прасковена ракия дори.
Скорпионите царуваха там някъде, в тъмнината, а ние бяхме просто пришълци в техния хабитат. Беше нощта на едно пълнолуние в Скорпион. Беше ветровита, мистична и безсънна.
Така започна нашата арабска приказка в пустинята – с вълнение, възхищение и огромна благодарност към живота, космоса, но най-вече конете ни. За това, че въпреки сушата, жегата и терена, те ни носят върху силните си тела по цял ден, независимо дали им харесва или не. Те са истинските герои, за това че ни позволяват да летим на гърбовете им. Благодарение на тези божествени създания, съм имала възможност да препускам с бясна скорост из пустините на Йордания, степите на Монголия, пясъците на Мароканска Сахара, заблатените хълмове на Санта Катарина в Бразилия и скалите на Кападокия. Аз им дължа цялото си уважение, почит и обич за това, че ме направиха ездач, от един най-обикновен човек.
Ездата в Йорданската пустиня е физически изморителна, поради високите температури, пряка (и силна!) слънчева светлина, и сухия въздух. Но пък гледките си заслужават усилието. В сравнение със Сахара, Уади Ръм е доста по-разнообразна от гледна точка на терен, скалисти образования, флора и фауна. Като площ не е толкова обширна като Сахара или Намиб, но пък е голям подарък за зрителните, а и слуховите сетива. Нощите са топли, но както вече установихме – ветровити. Небесата са чисти от светлинно замърсяване и богати на падащи звезди. Конете, най-добре приспособени за дълбоките пясъци и дълги разстояния, са разбира се, арабските. Въпреки много от анекдотите за породата ЧАП в България, мога да кажа, че в България се отглеждат арабски коне, които по нищо не отстъпват на тези, които съм яздила в Уади Ръм и в Сахара. Същият наперен темперамент, неудобни но типични алюри, издръжливост и горделивост.
Оказва се, че опитът ми с арабските коне на Ивайло Иванов, Веселин Фотев (старши и младши) и Руми Чобанова, ми е помогнал доста да се справям с несекващото им желание да тичат напред, дори когато са изморени и жадни.
Първият ми преход с берберо-арабски жребци беше в Сахара – трябва да призная, че с Габи Терзиева, която е главния виновник да яздя по целия свят последните две години, имахме един-два случая, в които летяхме доста преди водача и групата ни, с неясна посока но със значителна скорост, и не по наше желание. От тогава се научих, че в живота, както и при конете, е нужно да се дава, преди да се взима. На този преход в Уади Ръм, приложих наскоро наученото с арабина Джаз – шампион по ендюранс и скачане, върху кобилата Уахед (произносимо “Уаед“), на арабски ‚обещание‘, всеки път когато усещах желанието и да поведе групата. В края на прехода се замислих за имената на конете, които съм яздила в последните години. Започнах с Поема, после яздих Карина, Каланта, Гондола, Съдба, Джаз, Бейлис, Григорий, Кебранто, Афродита, и сега Обещание. По някакъв мистичен начин виждам собствената си съдба, преплетена в тази странна амалгама от поетични и злободневни думи, и се чудя какъв ли ще е следващият ми кон/урок.
Благодаря ти, Йордания, за конете, за залезите, за моментите, в които с конете ни бяхме едно.
Текст и снимки: Ина Данова
