Понитата Соррая представляват връзката между местни праисторически животни и съвременните коне на Испанския полуостров. Местообитанието им е било ограничено между реките „Сор“ и „Рая“ (минаващи през Испания и Португалия), откъдето произхожда тяхното наименование. Произходът им е толкова засукан и преплетен, че следващите редове са само за най-запалените историци.
И така, породата има „отломки” с тясно свързаните с нея Гаранос и Сорая, които от своя страна са били подобрени с човешка намеса. Гаранос, който е бил подложен на кръстосване с Арабски коне е бил най-засегнат. И двете породи изглежда произхождат от примитивни животни, основно представлявани от Тарпана, с възможни следи от Азиатския див кон. По време на опитомяването им, местните животни били разпространени навсякъде из региона, като стадата се концентрирали в териториите, където имали достъп до вода и растителност и там, където климатът е бил най-подходящ. Разликите в размера и типа са били свързани с околната среда и преобладаването на определени гени.
„Примитивните” иберийски коне са били повлияни от конете на Северна Африка, тъй като е имало сухопътна връзка между Испания и Африка до преди последната ледникова епоха преди хиляди години. Това осигурило генетичната основа за появата на иберийските породи коне, които са: Андалусийска, Луситано и Алтер-Реал.
Вандалите, които се били заселили в Андалусия, се преселили в Африка, оставяйки това, което е било останало след вестготите да бъде завладяно от маврите, които изповядвали исляма и пристигнали от Алжир, Мароко и Тунис.
Влиянието на маврите е било решаващо и за хората и за конете населяващи Испания. Те нападнали между 711 и 712 година, когато 25 000 души и конете им, предимно Берберски коне от Северна Африка, навлезли в Испания, а тяхната империя не западнала до 1212 година, когато войските им били победени край Лас Навас де Толоса от обединените сили на кралете на Арагон и Кастилия. Гранада, последната крепост на маврите, не паднала до 1492 г. Освен берберските, много чистокръвни
арабски коне навлезли в Испания; един от първите халифи на Кордоба отглеждал не по-малко от 2000 Арабски коне в конюшните си край река Гуадалкивир. Въпреки това, преобладава впечатлението, че еволюцията на иберийския кон е в резултат от продължително кръстосано оплождане между местните животни и берберските коне от северна Африка.
Въпреки че Соррая издават намесата на човека с цел подобряване, те все още запазват характеристики, които са наследили от предците си. Много от тях имат изключителна прилика с Тарпана по отношение на конструкцията и цвета на козината. До преди 60 години приликата е била дори по-силно изразена. Раменете били прави, гърбът е бил прав, опашката е била ниско поставена, задницата е била под наклон и главата е била голяма, с изпъкнал профил.
Съвременната Соррая е далеч по-атрактивна, с ръст между 1,22 и 1,32 м и на практика е миниатюрен Иберийски кон, като Андалусийския кон или Луситано. Като предците си, тя е силно животно, което издържа на горещина, студ и може да живее на 
неплодородна почва и оскъдна паша. Цветът на козината „сърнешко сиво” все още се забелязва, както и типичната примитивна „Изабела” и мръсно паломино. Ивици по гърба и райета тип зебра не са необичайни за породата.
От векове Соррая са били използвани от местните „каубои” за извършването на лека селскостопанска работа. След това броят на конете намалял светкавично с въвеждането на механизацията и породата е била запазена единствено благодарение на усилията на д-р Руй Д’Андраде и неговия син Фернандо. Те отглеждали малко стадо Соррая и по този начин насърчили опазването и подобрението на породата.
- Височина при холката: 1,22 – 1,32 м
- Глава: Голяма, с изпъкнал профил
- Шия: Здрава, с типична испанска конструкция
- Гривата и опашката са черни
- Задницата е наклонена
- Опашката е ниско поставена
- Ушите са дълги, високо поставени, с черни връхчета
- Краката са къси и поддържат силно тяло, което е дълбоко и компактно
- Цвят на козината: от „сърнешко сиво” до типичната примитивна „Изабела” и мръсно паломино.
