Историята на единствената жена-жокей в СССР

0
3157

Обикновен и спокоен бит, вплетен в хаоса на многоетажен жилищен блок в гр. Краснодар в Русия, живяла не просто жена с обикновена съдба, а легендата на съветския конен спорт Валентина Догадина. Десетки пожълтели късчета хартия, изрязани от стар вестник и стари снимки, като по чудо оцелели след всичките житейски бури на шампионката. Грамоти, призове (общо за цялата си спортна кариера тя има над 500), диплома за жена-жокей, в която пише, че е единствената жена с първия разряд за гладко надпрепускване в Съветския Съюз.

И като че ли в необятната днешна Русия май не се намира нейна последователка. Прескачания на препятствия, обездка – в тези дисциплини винаги е имало жени, но да участваш в надбягвания, да летиш по хиподрума като стрела и предизвикваш ураган от емоции по трибуните, и да нижеш победа след победа, друга… извинявайте, ама това, като че не приляга за жена на кон!

Представителките на нежния пол по-често са излитали в космоса, отколкото са участвали в подобен род екстремни конни емоции. Надпрепускването, според тогавашните норми (а и сега мнозина смятат така), е било само за мъже.

Валентина Догадина е родена в Сибир, в малко селце Черепушки. След нейното раждане родителите й се преместват в Хакасия, Абакан. Недалеч от него се разполагал 42-ри държавен конен завод, където баща й работел като ветеринарен лекар. От прозорците на тяхната къща се виждали полето и конюшните. Валя често наблюдавала тренировките на ездачите. Така се влюбва, че желанието и е едно – да управлява, да подчинява кон. Мечтата й се осъществява на 13 години, когато започва да тренира при професионална ездачка, която тогава работи в конюшнята на завода.

„Запознах се с Лида, станахме много добри приятелки. Тя взимаше конете на тренировка и с нея тръгвахме по полето, където тя ме учеше да яздя. Бързо се научих и скоро се почувствах в седлото толкова уверена, че помолих приятелката си да ме запише в отбор“, спомня си Валя.

На 13 години бъдещата звезда обаче е много слабичко и крехко момиче. Треньорът моли да получи документ за съгласие за системни заниманията подписан от родителите й. „Написах разрешението сама, сложих подпис вместо родителите си и започнах да тренирам“, признава Валентина. По късно, когато малката измама е разкрита, се оказва, че родителите нямат нищо против. „Ако действително те влече, отивай и се учи“ – благославя я майка й. Тези думи изстрелват талантливата девойка на седмото небе. По това време треньорът Константин Мурзин, казва за нея: „ Беше много настойчива, не се страхуваше от трудностите и бързо намираше общ език с конете, имаше подчертан интерес към надпрепускването.“

Усилените й тренировки започват през 1941 година. Едва навършила 14 години тя печели 17 първи места. Благодарение на тези невероятни успехи й е връчено звание на ездач, който има право да работи с необяздени коне.

Но до сбъдването на мечтата й да стане жокей има още много време. Едно от условията е да има 50 победи. А за това не се изисква само талант и усърдие, трябва и късмет. Научава се на най-ценното – да е стратег. Правилно да тръгнеш от старта, да надхитриш съперниците си, да не позволиш да препречат пътя на коня ти, защото когато това се случи и най-бързият кон, не може да покаже възможностите си.

През 1943 г. със зашеметяващ успех се изявява в Красноярск. Много важна за нея става 1944-та година. Тогава й е поръчана отговорна задача – да съпроводи ценни породи коне до Кубан. Германската окупация по това време се отразява пагубно на коневъдството в южните райони на Русия. Кубанският конен завод „Восход“ е силно засегнат от фашистите. Тогавашният му директор се оказва предател и всичките безценни коне „със златна кръв“, както ги наричат руснаците, са взети в Германия. На зова за помощ за спасение се отзовават всички конни стопанства в Русия. Те отделят своите коне и ги пращат на юг. На Валя е поръчано да ги съпровожда по пътя.

„Пътувахме 44 дни с военните ешелони. На конете им свърши дажбата. Бедните животни започнаха да гризат стените на вагона, в който бяха. Плаках от жалост, опитвах се да намеря храна за тях, но нямаше. Помогнаха ми едни моряци. Незнайно откъде намериха сено за конете…“, спомня си Валентина.

След като пристига с конете, началството на конния завод просто не я пускат да се върне. Тя е прекалено добър специалист. Така започва нейната блестяща кариера в южна Русия. През 1947 г именно там тя печели жадуваното 50-то надбягване. Настъпва най-важният ден в кариерата й, тя най-сетне е със званието „жокей“. За съжаление, обаче, съдбата не й отрежда дълга кариера в гладките надпрепусквания. Година по-късно на път за състезание в Петогорск влакът, в който се превозвали конете, се разминава с друг. От свистящия шум конете се подплашват и панически започват да чупят дървените стени на вагоните, а други се втурват към вратата на вагона, където Валентина вече е преградила изхода с тялото си. Докато влакът е все още на ход, конете изскачат и се разпръскват. По чудо всички са оцелели. Валентина обаче е с мозъчно сътресение и кръвоизлив. Следват дълги болнични дни.

„Не можех да забравя за седлото, нямах тези сили. В един състезателен ден просто се появих на хиподрума“, си спомня тя. Изуменият й лекар, който идва да я търси на хиподрума, изплашен до смърт за здравето й, крещял: „Валя, върни се веднага в болницата!“ След този инцидент получава забрана да стъпва на състезания. По ирония на съдбата, на всяка тренировка, на всеки старт в живота си, за нея всяко падане би могло за завърши фатално, но това не й се случва. Травмата си тя получава при съвсем други обстоятелства.

По същото време името Догадина е известно в цялата страна. И няма как да не е. Изящна, красива жена, която лети като перце по хиподрумите. Една жена сред мъжете. През 1948 г. се учредява приз в нейна чест. На трасето се явяват млади девойки, чиято задача е да подобрят успехите на Валентина. Тази цел така и не е постигната.

Авторитетното положение в конните среди и имиджа й, за съжаление съвсем не радват мъжете. Понякога то предизвика яд и завист, които с времето се сменят с разбиране и уважение.

Когато навършва 20 години, алтернативата е една – трябва да напусне любимия си спорт. Своята жокейска съдба тя сменя с тихо студентство, като постъпва в селскостопански факултет. Заедно с това се заема с гимнастика. И в този спорт е ударничка. Вече е със специалната „втора степен“ в гимнастиката, когато пак в живота й се връщат конете.

Канят я по изключение да участва в надбягвания. И пак печели. Това е последната й победа като жокей в гладките надпрепусквания, защото по-късно вече е състезател по конкур ипик. Талантливата Валентина вече е в Москва и моментално получава предложение. Синът на Йосиф Висарионович Сталин, Василий, като главнокомандващ на армията и спорта по това време в бившия СССР лично кани Догадина в клуба на армията – един от най-престижните в страната. За спортистите там се полагат специални грижи – всяко лято Валентина отмаря в санаториум в Марфино, където лекува старите си травми.

Следват три поредни години в този тежък спорт. Зад външната му красота и непринуденост се крие обаче трагичната истина: загиват коне и ездачи. Така Валя досега не може да забрави страшната смърт на своята приятелка Мила, загинала под копитата на изплашения си кон. Така си отива и нейният треньор. Силен, безстрашен мъж, който просто не понася тежката отговорност за съдбата на Мила и се самоубива с пистолет. Мила и треньорът са погребани заедно. Така Валентина освен победите си, вече брои загиналите близки хора и коне, минали през съдбата й.

Това са достатъчни аргументи за нея да изостави големия спорт след поредната си победа през 1953 г. Започва нов живот. Работи в завод за стомана, след това е преподавател по физическо. Но спортът и историята не я забравят. Тя винаги е официален гост на хиподрумите и един от специалните съдии в спортните състезания. В нейна чест отново и отново се провеждат състезания. Валентина казва, че през последните години изпитва странно чувство на тъга докато наблюдава конете. Младите жокеи от новото поколение с трепет приемат наградите от нейните ръце. След такива бурни дни, изпълнени с тропот на подкови, тя продължава да сънува коне. Те препускат като голямо стадо, но отпред са винаги нейните любимци – Амазонка и Бритва, които тя докарва в завод „Восход“. Настъпва моментът, когато отново отива там и не вижда нито едно познато лице. Затваря се в себе си, уплашена от неутолимото време. Тя все още има близки приятелки, които живеят в Москва и постоянно я канят на гости, но Валя не може да отиде при тях. Просто не й стигат парите. Малката пенсия на някогашната легенда на руските хиподруми стига само за най-необходимото. А нали трябва да поглези малко и внучката си Алеся, която, освен бонбони, получава от баба си книги за коне. Ходят заедно на конни надбягвания.

Забвението, това мъчи Валентина Догадина. Но май безоснователно. Разказва, как наскоро при нея идва главният съдия на поредния турнир в Краснодар: „Добре си се скрила, ние все пак те намерихме. Хайде, стягай се, в неделя искам да те видя на хиподрума, пак ще има състезания в твоя чест и пак ще даваш награди“ – заявява й той.

И отново беше празник, точно преди 75-я й рожден ден, и отново имаше подаръци. И отново на зеленото поле излязоха коне.

Архив сп. ЕЗДА

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име