Олимпиадата в Рим и Предолимпийски турнир в Москва през 1960 г.
Събитията, за които става дума, се случиха през 1960 г. Това беше годината на XV-те Олимпийски игри. Домакин беше столицата на Италия – Рим. Вечният град отвори вратите си за 29 държави, участващи в състезанията по конен спорт. В дисциплините всестранна езда, прескачане на препятствия и обездка стартираха 21 отбора по всестранна езда, 21 по обездка, 14 по прескачане на препятствия – всичко общо 24 отбора.
Сред тях беше и тимът на България, който участва в дисциплината всестранна езда и индивидуално в обездката.
Подгоовката за Олимпиадата започна с редица контролни изпитания. Така се определи съставът на отбора: Генко Рашков с Кратер, Константин Венков с Гойабел, Васил Захариев с Егоист и Митко Христов с Гондола.
В контролните изпитания се яви и състезателят Лазар Даков с кон Талк, за участие в прескачане на препятствия. На паркур с височина 160 см обаче пролича, че Талк няма шанс за прилично представяне на Олимпийските игри. Поради това България не участва с представител в тази дисциплина. Окончателно групата за участие в XV-те Олимпийски игри доби следния състав: пълен отбор по всестранна езда и индивидуално в дисциплината обездка.
Във всестранната езда на Олимпиадата стартираха 84 състезатели като в първия ден (обездка), Константин Венков зае 7-мо място. Васил Захариев стана 32-и, Генко Рашков – 26-ти, Митко Христов – 37-ми. В отборното класиране през първия ден, от стартиралите 21 отбора, тимът на България зае 8-мо място.
Вторият ден беше успешен за двама състезатели от отбора ни. Генко Рашков с Кратер завърши кросовото трасе без наказателни точки от препятствията. В крайното класиране (след трите дни) той се нареди на 19-то място от общо 84 съперници. Васил Захариев завърши трасето с едно падане и в крайното класиране зае 32-ро място. Останалите двама състезатели не успяха да се справят с трасето и отпаднаха от крайното класиране.
Въпреки отпадането на отбора от класирането, представянето на Генко Рашков и Васил Захариев доказа на света, че в България има ездачи, равностойни на световния елит. На тези Олимпийски игри Генко Рашков затвърди класата си на ездач във всестранната езда за всички времена.
Генерал Крум Лекарски се класира на 27-мо място в обездката.
Златните отличия в отделните дисциплини бяха завоювани от Италия, Западна Германия, СССР и Швейцария.
Любопитно е да се припомни, че в дисциплината прескачане на препятствия, двама братя близнаци завоюваха златен и сребърен медал в индивидуалното класиране – Раймондо Д’Инзео – взе златото, а Пиетро Д’Инзео среброто. Конят на Реймондо, бе обявен за най-добрия на тази Олимпиада.
Западногерманският отбор спечели златните медали в отборното класиране по всестранна езда, а Швейцария завоюва престижното отличие в индивидуалното класиране в същата дисциплина.
Огромен успех постигнаха ездачите на СССР. Сергей Филатов с кон Абсенд спечели златния медал в индивидуалното класиране, а отборът им (в състав: Сергей Филатов, Иван Калита и Александър Фторов) спечели сребърните отличия.
Тези успехи в обездката, постигнати от състезателите на СССР, прекъснаха хегемонията на западните ездачи да доминират в тази дисциплина. В следващите десет години състезателите на СССР бяха водещи в дисциплината обездка.
На XVI Олимпийски игри през 1964г., Иван Кизимов с кон Игрок завоюва олимпийския златен медал в индивидуалното класиране. През 1966 г. Елена Петушкова с кон Пепел стана световен шампион по обездка.
Тези успехи на ездачите на СССР бяха оценени от БФКС. Затова тя потърси помощ от страна на съветските експерти. Така през 1975 г. бе ангажиран Александър Фторов за подготовката на българския национален отбор по обездка за участието ни на XX-те Олимпийски игри в Москва през 1980 г.
През 1960г. се проведе също и голям предолимпийски турнир по прескачане на препятствия в Москва. В този турнир участие взеха отборите на СССР, Полша, Унгария, Чехословакия, Румъния, България, Литва, Латвия, Естония, Грузия и Казахтан. Целта на турнира беше да провери готовността на отборите от Източните страни за участие в XV-та Олимпиада в Рим. Отборът на България, в това предолимпийско състезание, беше в състав: Лазар Даков с Талк, Рашко Фратев с Авион и Лес, Стоян Богалинов с кобила Веса, Софрони Кирилов с Енгланд и Спас Асенов с Везувий. Отборът се водеше от тогавашния председател на БФКС генерал Заимов. Състезанието продължи четири дни – всеки ден два паркура с височини на препятствията от 130 до 160 см. Още първия ден Лазар Даков и Стоян Богалинов спечелиха призови места. Лазар Даков стана пръв в паркура 130-140 см., а Богалинов – трети в паркур 140 см.
В останалите дни нашите състезатели намираха място в първата десятка на всеки паркур. Това беше неоспоримо доказателство, че в отборното класиране при големия паркур “Приз на нациите” ще бъдем равностойни на националния отбор на СССР.
Паркурът с височина на препятствията 150 м. не беше с голяма сложност. Отборите (12 на брой) се наредиха в първия манш както следва:
- СССР – 16 грешки
- Полша – 24 грешки
- България – 28 грешки
Вторият манш протече много драматично за отбора на Полша. Състезателят Ян Ковалчик падна тежко с предно кълбо на едно от препятствията “пълен панаж”. При падането конят му счупи врата си и умря мигновено. Това нещастие разстрои отбора на поляците и той се оттегли от по-нататъшно участие.
Във вторият манш нашият отбор язди много силно. Лазар Даков с Талк преодоля паркура без наказателни точки, Рашко Фратев с Авион допусна 4 наказателни точки, Стоян Богалинов с Веса отнесе 8 наказателни точки. Този резултат ни донесе призовото второ място след победителите СССР.
Това бяха две от големите постижения през 1960 г. и отлични изяви на състезателите Генко Рашков в Рим и Лазар Даков в Москва.
Ако направим една равносметка на възможностите на българските ездачи се вижда, че новото поколение е достоен наследник на плеядата славни наши ездачи от миналото. От старото поколение подражанието на младите са заслужили Владимир Стойчев, Крум Лекарски, Христо Малакчиев, Мостров, Тодор Семов, Стефан Кюркчиев, Светослав Кафеджиев, Мишо Минчев, Пешо Ангелов и редица други, които утвърждиха класата си в световния елит. С тяхната помощ българският конен спорт бе във възход и намираше достойно място в световния конен спорт.
Особено впечатляващо беше това, че този възход се осъществяваше с коне, които бяха произведени и отгледани в българските конезаводи: “Божурище”, “Кабиюк”, “Клементина”. В по-късен етап коне-победители идваха и от конезавода “Стефан Караджа” (наследникът на бившия военен конезавод “Божурище”) край Добрич и Истър край Русе.
Незабравими са поколението коне в периода 1960-1940 г. Истински шедьоври от това време са Павел, Вуйчо, Дарда, Меклембург, Ликвидато, Ловък, Блинхули, Еверест, Сопот, Ефтик, Фугас. Тези коне взеха участие в VIII, IX, XI Олимпийски игри, яздени от ездачите-светила на конния спорт като ген. Владимир Стойчев, ген. Крум Лекарски, Христо Малакчиев, Пешо Ангелов, Тодор Семков, Минчо Минчев, Мостров
Възходът в успехите на българския конен спорт не спря до тук. Новото поколение коне и ездачи – Фриор, Талк, Говорител, Форпинкс, Еуфория, Грайбел, Нафталин, Егоист, Елемент, Миолина, Медисон, Вогез и други. Тези прекрасни животни бяха яздени от Генко Рашков, Рашко Фратев, Лазар Даков, Петър Клявков, Дженко Събев, Константин Венков, Васил Захариев, Димо Христов, Цветан Дончев, Йордан Желязков, Зорничко Попов, Цветан Калъчев. Това поколение прослави българския кон в XIII, XIV и XV Олимпийски игри, както и XIII Европейско първенство.
Последва ново поколение елитни коне – Фери, Гимнастик, Глория, Пагон, Монблан, Валс, Повод, Макбет, Целебес, Елеонора, Бетовен, Теза, Деса, Азбес, Елен, Преврат, Камерун, Гаер, Азимут, Зетор, Гигантик, Новатор, Нерон, Издател и др. С тях се състезаваха Борис Павлов, Димитър Генов, Никола Димитров, Христо Качов, Минко Желев, Живко Борисов, Петър Дачев, Владо Симеонов, Крум Рашков, Димитър Кехайов, Стоян Каравасилев, Ивелин Вълев, Венето Тенев, Трифон Дацински, Труфчо Атанасов, Димо Христов, Младенка Божилова, Веско Кулев и др. таланти в дисциплините всестранна езда и прескачане на препятствия.
Част от тези ездачи и коне са вече в миналото, друга участва в състезания и до ден днешен, опитвайки се да изведат конния спорт на по-високо ниво. Оцелелите до днес конезаводи “Кабиюк”, “Стефан Караджа”, “Ястребец” и още някои конеферми могат да задоволят – и то донякъде, само нуждите на състезателите от всестранната езда в средния клас. За останалите дисциплини нашите производителите не могат да предоставят подходящи коне за големия елитен спорт.
Тази застрашителна тенденция към изоставане от страна на производителите принудиха ръководството на БФКС да приеме обещаващото добро споразумение на г-н Цезар Люти от 1997г. Съгласно това споразумение в конно-спортната база на г-н Люти в град Аах-Германия, бяха приети за подготовка българските състезатели Росен Райчев, Антон Дацински, Ивелин Трендафилов, Илиян Илиев, а и по-късно и Калин Неделчев. Към тях се присъедини германецът Гюнтер Оршел и новозеландката Саманта Макинтош. Те получиха лиценз да се състезават от името на България. Сега към тях се присъедини голямата надежда в скачането – Ангел Няголов. Той разполага с висококачествени коне, благодарение на г-н Гергов. Към тази група талантливи ездачи са и Аспарух Атанасов, Ивайло Любенов, Светлозар Савчев, братята близнаци Владимир и Валентин Спасови и др.
Към състезателите, подкрепяни от г-н Гергов, се пррисъединиха още Енчо Енчев, Стефан Марков, Тодор Тодоров, Георги Цветков, Стефан Стефанов, Валентин Вълков, Георги Георгиев, Александър Симеонов, Пламен Костов, Мариян Колев, Светомир Георгиев и др. Те също потърсиха качествени коне от Германия, Белгия, Холандия. Новите надежди на българския конен спорт са Иван Тодоров, Апостол Танев, Ася Чанева, Мария Гетова, Симона Александрова, Адрияна Добрева, Яна Терзиева, Ивелина Паскова и много други.
Неслучайно накрая споменавам успехите на български коне и ездачи в дисциплината обездка. Сегашното й развитие отива застрашително надолу. В далечното минало ген. Владимир Стойчев, ген. Крум Лекарски, ротмистър Мостров, Минчо Минчев бяха сред световния елит. В годините те бяха последвани от нови талантливи ездачи и коне като Андрей Лозанов с Известна, Иван Янчев, Кръстю Гочев, Георги Гаджев с Бавачка и Внимателен, Петър Мандаджиев със Сибир и Егер, Радослав Иванов, Мария Звоимирова с Биатриче, Георги Пецев, Светослав Иванов с Алеко, Борислав Ганчев с Футбол, Ангелина Асенова с Тичар, Димитър Стоянов с Гизберг, Станчо Радушев, Светослав Касчиев с Тарзан. Почти всички изброени ездачи отдавна слязоха от конете. Останаха само отделни ездачи, които дадоха задоволителни класирания при участията си в Балканските страни. Лошото е, че в тези страни (Румъния, Гърция и епизодично Турция) обездката е едва на средно ниво. Програмите “Сен Джордж” и “Интермедиер І” са на средното ниво в тази дисциплина. Сложността при достигане на нивото на световната обездка е в програмите “Интермедиер ІІ”, “Гран При” и “Гран При Специал”. Те изискват действително голямо майсторство от страна на ездача.
Имат ли нашите ездачи тези възможности? Истината е жестока, но трябва да се признае, че ние нямаме ездачи, които да изработят сложните упражнения във висшата обездка. Нямаме вече и треньори, които да могат да постигнат това. Знам, че казаното звучи крайно, но то е факт. Ако не се промени нищо в мисленето на малкото останали ездачи по обездка, изоставането ни ще доведе до ликвидирането на тази прекрасна дисциплина у нас.
автор: Рашко Фратев
