„Абсолютно повдигната предница“ и „високо фиксирана шия“
Без оглед на противоречивостта на възгледите си и взаимстването на доста чужди идеи, Филис (родом от Англия, ученик на Боше и Карон) създава своя собствена теория. В основата на тази теория е сборът на коня. За него сборът не е крайна цел на обездката. По същество било необходимо конят да се събере, а после да пристъпи към същността на обездката. Той разбирал сбора като цяло така, както и класиците, но пътя му към него е съвсем противоположен. Даже немците го хвалели за неговото „въстание“ срещу страничното огъване на шията при наведено положение на главата, по почерка на Боше и Плинцер, но вечният проблем – отиването на коня „зад повода“ и отпускането на задтилъка, той разрешавал по пътя на изкуственото повдигане на шията, особено при работа „от ръка“. Достигането на изкуственото равновесие Филис наричал „пълен“ или „абсолютен“ сбор. Освен способите за събирането на коня и особените изкуствени упражнения, неговата система съдържа и извънредно ускорена работа с много млади коне.
При посещение в Хановерската школа той например съветвал по-малко да се събира коня, да му се даде възможност да носи ездача на гърба си, а не на задните си крака. Специалистите в обездката се интересували повече от неговите нови идеи, а тяхното влияние те наричали „филисизъм“. Външните признаци на „филисизма“ често наричали „абсолютно повдигната предница“ и „високо фиксирана шия“, които били предпоставка задтилъкът да остава винаги най-високата точка и са свързани с това, че конят „сдавал“ от задтилъка, а не от шията. Но тази осанка носела със себе си напрежението и неестественото движение на коня, а така също и отклонение от „рамката“ при увеличените алюри. Често неопитното око не можело да открие отсъствието на действителния сбор.
Общо взето максимализмът на Филис не се приема в наши дни. Преди и след Филис, практика било избързване в обучението (дори често с насилие), а като оправдание служели личните качества на ездача. Затова от значение за нас е трудът му по преосмислянето и комбинирането на различните идеи, които е черпил от предшествениците си и от „класическото наследство“. Мястото на своята система сред другите Филис правилно определя като направленията на френската школа и признал всичките заслуги на своите учители (за разлика от Боше). Само с Виенската школа той останал във враждебни отношения, обвинявайки берайтерите в изопачаване на обучението на Гериниер. Въпреки всичко Джеймс Филис остава в теорията на ездата като една противоречива личност и същевременно изкусен майстор на седлото.
Най-големият познавач и заслужил деятел на ездата, който формира ездовия образ на Франция през втората половина на ХІХ век и повлиява изобщо върху историята на ездовото изкуство е генерал Алексис Л’Отт (1825-1904 г.). От двамата си учители – Баучер (1873 г.) и Д’Ор (1863 г.) той научава точно какво ще му бъде полезно, за да изгради своите възгледи и методи на работа. Л’Отт публикува произведението си „Въпроси на ездата“, което се смята за класическа френска концепция на обездката. В него той изказва предпочитанията си за среден път между неестествените артистични движения на коня, като самоцел и английската всестранна езда (крос кънтри, полска езда), която е без предварителна и достатъчно гимнастираща подготовка. Л’Отт става командир на световноизвестния френски център за ездова подготовка – Сомюрската школа (до 1879 г.). Самият той, блестящ образец на ездач, е представител на винаги непринудената, но постоянно коректна елегантност на тази школа. Като истински психолог Л’Отт знае да чувства и разбира коня и с фино дозирани помощи да го „пласира“ в най-удобна постановка, която да му позволи да изяви себе си в максималната и изпълнена с „мах“ пропускваемост – тъй нареченото „лежере“ (непринуденост). Генерал Алексис Л’Отт настоява за това много категорично: „Разместването на седежа е забранено по всяко време; ездачът винаги трябва да остава като залепен за коня си. Движенията на ръцете и краката трябва да са скрити и да остават невидими за окото. И накрая – ездачът трябва да избягва всичко, което привлича вниманието върху него. Конят е този, който изпълнява движенията, ездачът просто трябва да се опитва да бъде в хармония с него“.
В следващите десетилетия Сомюр продължава да „възпитава“ големи майстори като Вател, Данло Валон, Декарпентри и Лесаж. Последните двама, освен като командири на Сомюрската школа, са известни и като съдии на международни състезания от времето между двете световни войни. Генерал Декарпентри представя световното ездово изкуство и като дългогодишен председател на Комисията по обездка към ФЕИ.
Ивайло Цанев, треньор, състезател и треньор по обездка
