Археологическите разкопки и средновековни миниатюри ни дават доста добра представа как е изглеждал и какво е снаряжението на българския конен боец в Ранното средновековие. Новото в снаряжението е седлото, стремената и шпорите. В Античността нито траките, нито римляните имат подобно снаряжение – конете са яздени на “голо”, като на гърба на коня, в най-добрия случай, е мятано едно платнище. Със седло, стремена и шпори ездачът-боец е имал много по-голяма стабилност и много по-добре е управлявал коня. Стремената и шпорите са изработвани от желязо – за обикновените бойци, а за знатните от бронз, който е бил посребряван или позлатяван.
Готският писател Енодий съобщава в VІ век, че българските конници под седлото си носели тънки листове изсушено месо и пиели кобилско мляко. “Как можеш да победиш конница” – оплаква се той – “която носи хранителните си запаси с бойното си животно”.
Цялото въоръжение на българския конен боец е съобразено с възможностите на коня. Ризниците са плетени, /за да са по-леки/ от желязна тел, а не от плочки метал. Лъкът и стрелите също са от т.н. олекотен тип. Българските конници не са въоръжени с тежки мечове, като западните рицари, които освен, че много тежат, трябва да се въртят в бой с две ръце, а със саби. Така едната ръка на българския конник е свободна да направлява коня. Плетената ризница също позволявала на българския конник да е подвижен на седлото, докато тежките ламаринени доспехи на рицаря не му позволявали да си вдигне меча понякога, особено, ако шарнирите нещо са заяли.
Кон и ездач слети в едно – така са ни виждали древните хронисти и почти не са бъркали. В резултат на дълъг опит – кон боец и снаряжение – наистина са постигнали една перфектна симбиоза.
