Българското копито в световното кино

0
4141

Кон звезда предизвика фурор в независимото кино на 6 континента с филм по Йовков и спечели 155 награди

Никола Бозаджиев е човек по душа и кино режисьор по призвание. Вероятно сте чували за него покрай неговата пълнометражна филмова адаптация „Шибил“ по Йордан Йовков. Адаптацията се превърна в първи световен успех за Бозаджиев в сектора на независимото кино, наред със световни режисьори като Стивън Спилбърг, Ридли Скот, Дейвид Линч, Оливър Стоун, Братя Коен и доведе България до световно признание на 6 континента с общо 155 награди в 53 държави.

Знаменитият успех започва с една вълшебна история, в дъното на коята е един невероятен кон.
„Казват, че от времето на траките, през това на прабългарите, до ден днешен съществува вълшебно създание, което утолява жаждата си с искрени човешки сълзи. Това създание аз срещнах като 16-годишен, когато живота ми се преобърна завинаги.“, споделя младият, но много талантлив Никола Бозаджиев.

Един прекрасен ден по време на разходска със своето семейство извън града, съзира съвсем случайно чистокръвен тракененски кон, който слиза от конна каравана. „Младият жребец нервно риеше с крака, дишаше учестено, а на главата му имаше дълбока рана, от която се стичаше кръв. Вероятно наранен при транспортирането. В очите на коня имаше сълзи. В моите също. Прекарахме първия си час заедно. Това бе началото на едно вярно приятелство“, продължава разказа си Никола, месеци преди да се роди филма:

„Измина около половин година, докато започнем да се отпускаме един пред друг, а страстта ми към киното туко – що бе избуяла у мен с няколко късометражни опита. Знаех да яздя, но за първи път имах собствен кон.

На премиерата на последния ми късометражен филмов експеримент, близък мой приятел актьор –  Недялко Стефанов (една от изгряващите млади звезди), дойде при мен и в личен разговор ми сподели за „Шибил“ и че този разказ би ми подхождал. Обещах му да го прочета. Бях 9-ти клас. Не ми хареса. Или поне не разбрах какво изпускам.

Три месеца по-късно в съня ми ме навести силуетът на кон, а от двете му страни – мъж и жена сякаш вплетени в кървави нишки, започващи от тялото на коня. Всичко това в поле. Внезапно полето свърши, а силуетите се превърнаха в крила, и коня отлетя. Без преувеличение.

Събудих се и първото нещо, което премина през ума ми и прошепнах на глас беше „Шибил“. Станах и рисувах този образ цяла нощ.

След 6 години осъзнавам и научавам, че да те навести кон в съня ти означава добра поличба, но и че коня-посетител те е избрал, за да ти разкаже своята история. Така се роди „Шибил“.

Скоро след съня, реших да изучавам конете. Поведението им, психологията им, сетивата, емоциите, чувствата. В сняг и силен вятър експериментирах с камера почти всеки уикенд в компанията на моя кон и негови побратими. Тяхната комуникация много ми напомняше за това да общуваш с вътрешното си АЗ, с душата си. Наравно с това в главата ми продължаваше да ехти заглавието „Шибил“.

Така се роди идеята да разкажа за красивата, но невъзможна любов между Шибил и Рада през очите на коня-свидетел. Душата на главния герой, която се превръща в свидетел на човешката драма и последвалата смъртоносна преходност.

Споделхи първо с дресьорите – Ива Рельовска и Виктор Андреев, както и с моите родители. Разказах хрумката си така, както се беше родила, от вятъра и абстрактното. Всички кимнаха с глава. Сега не знам дали е било одобрително, или просто средство, за да успокоят младежката ми налудничавост, но тогава нищо друго не ми беше нужно.

Мислеха си, че съм луд. Пишех с кон! Не ме беше страх да разказвам за идеята си навсякъде. Не ме беше страх, че някой ще ми я открадне. Всички си мислеха, че съм луд, включтелно и моя кон. Той се превърна не само във вдъхновител, но и в мой съавтор. Прекарвах часове наред в конюшнята. Седях до него и комуникирахме. Не малка част от сцените и диалога се роди сред тази непосредствена комуникация и написването се случи на място – с молив, тефтер, ябълки и слама.

Ако гледате филма, и по-специално финалния монолог, този на коня, смея да твърдя е написан абсолютно и изцяло от моя кон. Аз гледах в очите му, а той ми говореше. Аз просто пишех, следвах разказа му. Беше февруари и навън виеше вятър. Всичко беше хипотеза и игра за мен. Вътрешно обаче знаех, че нещо ще се случи. Легендата бе заживяла в мен и тук смея да твърда че „Конят е собственото ти отражение“.

Написването на филма и неочакваната среща с моя кон бяха като терапия след загубата на най-добрия ми приятел. Случи се да говоря с една изключителна жена за това, и да и споделя как се чувствам. Не можех да преодолея загубата и да свикна с новия си път напред. А тя ми отвърна, че съм в добри ръце. Бях зашеметен и леко уплашен. Не знаех какво означаваше това. Настъпи тишина, а тя я възпря, разкривайки ми разликата между кучето и коня в живота на човека. „Кучето е най-добрият ти приятел. Конят е собственото ти отражение“ – каза тя.

Сега знам, че коня е духовен вестоносец, и че неговата магия може да те отведе до съдбата ти. В коня си намирах много общо и без някой да ми го казва. И с работата по сценария ние се сливахме все повече. Конфликтите не бяха изключение, но кой няма конфликти сам със себе си. Отвъд това той ме отведе до първия ми професионален успех, а покрай него ми помогна и с първото ми увлечение.

Случайно или не, когато завърших сценария, и организирах подготвителен лагер за младите актьори, се случи да се влюбя истински за първи път. Конят ми обаче знаеше какво изпитвам. Абсолютно отражение. Една идея по-решително. Никога няма да забравя как заедно привлякохме вниманието на моята любима чрез конна езда в края на деня. Деляха ни стотици метри и аз самия бях една точка в очите на тази дама, но го разказвам, защото години след това именно тя сподели, че това е бил първият момент, в който е изпитала силно влечение към мен.

Бях започнал подготовката на филма. Имах душата на Шибил, но още търсех Шибил, а по стечение на обстоятелствата, снимките на филма вече бяха потвърдени. Все повече пътувах и рядко се виждах с моя вдъхновител. Бях едновременно омаян от потенциала на постепенно разгръщащата ми се първа любов и първата ми, и сериозна крачка в киното. В онези моменти, в които отивах до базата, за да навестя приятеля си, той се държеше дистанцирано и гордо. Сякаш вече не ми вярваше така както преди.

Един ден отидохме на езда в полето. В този ден трябваше да снимаме пробен материал за кампанията на филма, а актьорите още не можеха да яздят и аз ги дублирах. Облякох се в хайдушки дрехи и се качих. Камерата хвръкна прихваната на дрон и потеглихме в галоп. В един момент обаче се почувствах неуверен. Реших да реша това с твърдост. Беше най-голямата ми грешка. Моят най-добър приятел се опита ме хвърли от седлото при скоост 20-24 км/ч. С всяка крачка на ускорение той се опитваше да ме свали от гърба си. По чудо запазих баланс. Моят приятел бе по-твърд от всякога – вече не искаше да сме едно цяло. Бях ядосан, наранен и уплашен. Най-важният урок ми бе даден. Конят избира теб, а не ти него. Конят решава да ти служи, но никога няма да бъде опитомен напълно и в това е неговата магичност, която не случайно го поставя наравно с дракона, мечката и вълка в интернационалния фолклор.

В този ден се отдалечихме почти завинаги. Филмът, обаче ни свързваше.

След преживяното, почти не го навестявах. Дните преди снимки отлитаха, а Шибил все още не се появяваше. Подготовката ядеше всеки час от деня ми. Пресата ме притесняваше. Точно месец преди първия снимачен ден открих Шибил. Натурчик с интригуващото име Панайот Мустакерски. Истински талант роден на коня, който постепенно се превърна и във великолепен, абсолютно незаменим актьор с помощта на екипа.

Контакта на главния герой с коня, който изискваше драматургията, беше осигурен, но оставаше само месец, в който да се опитаме да свържем Панайот с моя, непознат за него кон. Освен това в същото това време трябваше и да трансформираме нашия Шибил от отдаден натурчик в актьор с прецизно разбиране и усет пред камера.

Времето определено не стигаше за всичко и когато разбрах, че Панайот е щастлив съсобственик и съосновател на друга конна база, реших да видя конете му. Тогава заложих на сигурното. Предпочетох Панайот и изградената връзка с негов кон.

Това бе може би най-тежкият удар, който можех да нанеса на моята душевна половина – моя кон. Без да съм го посещавал, без да съм му споделял за тази идея, аз го замених. Просто така. Ако дотук имам грехове по житейския си път, то това е един от тях.

Няколко дни по-късно се престраших и отидох да съобщя решението на моя кон лично. Когато пристигнах обаче той вече знаеше. Телепатия. Неговата спиритуална сила не е за подценяване. Бягаше от мен в галоп. Криеше се. Беше дълбоко огорчен, раздразнен. Дори някой да се опиташе да го овладее, той се дърпаше. Не искаше да ме вижда.

По абсолютна случайност, която днес наричам съдба, в седмицата преди снимките за ужас и стрес на продукцията, избраният кон от базата на Панайот се разболя тежко и той отказа да рискува здравето му. Нещо абсолютно нормално. Но случилото се дойде като неочакван удар, който ме събуди от моето зверско оглупяване.

Обадих се на дресьорите с треперещ глас, за да съобщя новината и да потърся решение. А те се зарадваха на повратната точка. Съобщиха ми, че конят съавтор потвърждава интереса си и че ще ме очаква на снимачната площадка.

До последно не знаех дали ще ми партнира, но от ден първи той се държа с мен така, както когато започнахме заедно. Излъчваше любов, грижа и всеотдайност. В крайна сметка филма не бе само мой. Бе и негов. Не знам дал ми бе простил, но се радваше да ме види.

Отново заедно

Така се изтърколи една цяла снимачна година, а моето конско отражение беше изключително прецизно на терен. Истинска кино звезда. Лекотата с коята преминаваше през сложните кадри бяха истински подарък. И днес ме питат как са възможни някои от сцените? Предполагам, че отговорът е недотам сложен. След още една филмова година финалът беше завършен.

През 2019, след премиерата си пред първите 2000 души зрители, „Шибил“ пое по земното кълбо за фестивалния си живот.

На връх рождения ми ден пристигна и първото признание за „Шибил“ от Италия – „Най-добър филм на годината“. Всички бяхме щастливи и въобще не подозирахме какво още ни очаква през следващите две години. На фона на глобалната пандемия моят кон летеше като вятър и се превърна в център на внимание първо в Америка, после в Азия и Европа и останалата част на света. В Америка конят очаквано беше асоцииран със свободата и волята на човека, но и отвори дискусия и създаде любопитство към органичното, към сетивата и чувствата. В будистките области на Азия конят бе асоцииран с коня на Буда Кантака, с когото според азиатските легенди техния принц е обикалял света, за да види страданието на хората преди да се трансформира в настоящия Буда. Пак, в същите ширини, в Монголия конят на Шибил беше сравнен с Кисая Тангри или конят покровител на човешката душа. В Китай конят застана наравно с дракона. Във Франция правеше впечатление решителността на образа на коня и саможертвеността му. В Англия беше разгледан като благороден знак обединител и успешна метафора на обичта между двамата герои, която пък от своя страна е метонимия на всяка любов между две души. В Испания конят беше разгледан сюрреалистично и силно впечатление направи неговата поетичност и крайност в контекста на любовната история, която минава през смъртта. В Гърция бе очаквано определян като символ на поетично вдъхновение, следвайки образа на Пегас.

С всяка следващата награда научавах нещо ново и ставах пряк свидетел на универсалността на коня като знак и символ в митологията, фолклора и изобщо културата на хората по света. В моите очи филмът беше просто една душевна изповед дошла от сетивата, инстинкта и моя личен контакт с коня, а се оказа много повече. Това бе изповед с глобално значение и потенциал. Преди всичко ме радваше, че публиката по целия свят говореше за обич, за сетива, за чувства, за ценности и необходимостта от това да бъдат възвърнати в човешкия социум.

Цялото това пътуване се превърна в душевно осъзнаване със случайно неслучаен тайминг…

Разказвам тази история и то така подробно, защото вече половин година след звездните и бляскавите моменти на филма у дома и по света, осъзнавам, че моя вдъхновител, първи и най-верен съмишленик, сърцето и пулса на филма „Шибил“ остана в сянка пред медиите, които отпразнуваха раждането на филма – Шибил и Рада, но не и душата – конят на Шибил.

И ето защо благодаря на Ezdapress за възможността да разкажа именно тази така ценна за мен история пред конската общност на България. Защото връзката с коня е част от нашата идентичност, и е връзка, която всеки истински българин трябва да преживее поне веднъж в живота си, за да се докосне до корена си.

Филмът посвещавам на българския дух и Йовков, а този разказ днес, тук и пред Вас, на моя кон като поклон и знак на благодарност, затова, че ме избра да разкажа неговата история.

Горд съм, че именно моя кон се превърна в български кино знак в очите на независимото кино по света. Можете да гледате филма на това дуо между творец и неговия кон сега в Netflix, Nettera.bg, както и да ги последвате в социалните мрежи на @shibilthemovie

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име