Това е въпрос на впечатляваща статия от 1932 г., публикувана в списание „Нашата Конница”. Същата година, през май месец в три съботни дни са се състезавали 71 тригодишни кончета и кобили, които представлявали цвета на българското конно производство. Те произхождали от държавните конезаводи в Божурище, Кабиюк и Клeментина и били потомци на бележитите жребци Паганини (второ поколение от Памук, подарен от султана) и Герми (подарен от руския император) – също второ поколение от Галтимор, купен от Англия.
Състезанията Дерби се наричали надпреварите между бързи коне и били най-важните конни състезания през годината във всички държави, пояснява авторът П. Дървингов:
„Дето се съзнава важностьта за постоянното подобрение на коневъдството. Назначението на състезанието Дерби е да се установятъ екземпляритѢ кончета и кобилчета, които притежаватъ най-голѢми расови качества за по-нататъшно усъвършенствуване на мѢстната конска порода. На състезанието се изпитва могѪществото на сърдцето, силата на мусколитѢ, преимуществото на скелета и здравината на бѢлитѢ дробове, които кончетата сѪ получили по наследство и могатъ да предадатъ на своитѢ потомци. По тоя начинъ Дерби е арена за наученъ подборъ с целъ да се постигне една желана, полезна и съответна на условията и нуждитѢ мѢстна конска раса.”
Статията на дълго и широко разказва, че състезанието Дерби за културните народи е национално празненство, на което се стичали стотици и дори милиони зрители. Както ставало по това време в Лондон, Париж, Берлин,а коне се продавали за хиляди пари. Дървингов пита още в материала си:
„Може ли нашиятъ български умъ да побере това? Не сѪ ли обезумѢли тези чужденци, които даватъ злато за единь конь или кобила?“
Абсолютна истина било обаче, това което и днес се разиграва в развитите държави, където надбягването с коне е индустрия. Разказва, че не е безумен света, който дава мило и драго, за да подобри коня като могъща работна сила, а безумни се оказало, че сме ние българите, защото
„Ние, които сме жалки жертви на най-странните парадокси въ живота си. Ние, които разбираме отъ всичко отвлечено и високо, но не можемъ да се справимъ съ най-простото нѢщо на ежедневието, ние, които още оставаме въ волската стадия на цивилизацията и които и днесъ не можемъ да разберемъ колосалното значение на коня въ живота и поминъка на народитѢ, особено земеделските.”
Е, все едно, че го е писал вчера, а не преди 85 години, колегата Дървингов, който на финала завършва с прозрението, че въпреки механизацията навлизаща в онези години, конят ще продължава да бъде основна физическа сила в стопанството и спорта и ще служи на хората до последния си ден. Въпреки блясъка на бездушния мотор, ездата на живия кон и за напред ще остава да крие в себе си чара на благородството, очарованието да се движи човек на метър и нещо над окръжаващата го среда.
„Озаренъ отъ подобно освѢтление, всеки посетительтъ на състезанията Дерби не само ще разбере тѢхното значение, но и ще изпита най-дълбокото вълнение, каквото никой другъ спортъ не може да му даде. Посетете състезанията Дерби и приобщете духа си съ това важно дѢло, което цели да подобри националната конска раса, а чрезъ това и поминъка на работящия народъ, неговата култура и неговото лично самочувствие!”
Статията от 1932 година завършва с покана към българския читател. Следваме я и отиваме на Дерби. Не в чужбина, а у нас – в русенския регион.
Пристигаме на хиподрумната писта. През май месец всичко е потънало в свежа зеленина. В този район всяка педя земя се обработва, а нивите са като писани картини от чертожник. На дълги райета се реят най-различни поникнали житни култури. Селцето е притихнало в ранната утрин и е окъпано от проливния дъжд валял през нощта. Трасето е кално и подгизнало. На пясъчния тест-коридор заварваме да тренира Рейхан Абдула – 20-годишен жокей от конюшните на Иван Йорданов – собственикът на конната база и хиподрума в делиорманското село Сандрово. Трасето, трибуните и огражденията са изградени с много мерак. Нужни са били много кубици земя, за да се насипе, повдигне и изгради пистата, която е с дължина 1380 метра и вече посрещна с първи стартове жокеи и бегови коне в състезание през април 2017. От Йорданов научаваме, че има големи планове за хиподрума в Русе.
Обещание от местни депутати и русенския кмет. В тази част на България хиподрумните състезания с бегови коне са поминък, хоби и страст на стотици семейства от много години насам. Младежите в тази чудна историко-географска област в Североизточна България са трудолюбиви деца, които ще видите по ниви, обори, запретнали ръкави, научени на труд и дисциплина. Такъв е и Рейхан Абдула „Голям талант в надбягванията“, казва с благия си тон Иван и без излишна скромност разказва за първото място на Абдула и кон Ирина в Дерби 1000 Гинес в Балчик през 2016 г., състезание за коне на 3-годишна възраст. Второто му място в Пожаревац, отново през 2016 година, а в Германия в Баден Баден е бягал с Чистокръвната английска кобила Сандра. Всъщност, в образцовите конюшни на Йорданов се отглеждат общо 20 кончета. Коне само от ЧАП, а за цвят има и една кобила от Чистокръвна Арабска, за които се грижат един ветеринарен доктор, треньор и двама гледачи. Оказва се кобилата, с която сега тренира Рейхан – Хамла, е закупена от конюшните на шейха на Дубай, а голяма част от селекцията бегови коне на Йорданов са от конюшните на Гриша Ганчев.
Иван Йорданов само от 4 години насам се занимава с отглеждане на коне. Преди да се появи тази му страст, той имал по-стара и пламенна любов – тази към гълъбите. Всякакви – пощенски, спортни и състезателни породи и сега кръжат и красят стопанския двор на Йорданов. „Интересно и екзотично хоби. Гледам ги от 7-годишна възраст. Така от малък се запалих по спорта с гълъби. Тези, които виждате тук, са летели до дома си чак от Украйна. По 3-4 пъти в годината прелитат разстояния от 800 до 1000 км. Преди 2 години ги пуснах от Москва. Пуснах 8 гълъба и 8 се върнаха, а това са 1560 км.
На различните гълъбодруми в България и по света всеки собственик си дава гълъба, заплаща такса и играе за награден фонд“, разказва Иван. Той е участвал на състезание в ЮАР. Там се събрат по 6000 гълъба от цял свят. Тогава се класира 12-ти и взима награда от 12 000$ от общия награден фонд 1 милион, а за първото място наградата била 250 000$.
Побелелият от мъдрост Иван – баща на три деца и дядо на четири внука се надява наследниците му да са попили от неговата страст към животните и да продължат работата му. Самият той е голям оптимист за развитието на коневъдството и налагането на хиподрумните дисциплини у нас. „От ден на ден конният спорт подобрява положението си. Забелязвам го от 2-3 години. Много млади 15-16 годишни започват да се занимават. Тук-там има немарливи стопани и мизерни конюшни, но и това с времето ще влезе в релси, особено ако има регламент и контрол как трябва да се отглеждат коне у нас“, така ни изпраща Иван Йорданов от село Сандрово, чийто мерак да работи в името на хипорудмния конен спорт, все още никой не е попарил.
Пътешествието ни с въпроса „Дерби състезания и що даватъ тѢ?“ из пъстрия Русенския край продължава и ето ни в конната база на известния, не само в цяла България, но и цяла Турция, Гърция и дори западна Европа – Левент Незиров.
Истински левент – красив, здрав, силен и умен мъж. Знае не само за конете, но и за всичко което се случва у нас и това как трябва да бъде на фона на коневъдството и състезанията в чужбина. С лека усмивка на снизхождение и доза непримиримост казва, че колкото нещата у нас се развиват бавно толкова неговите коне са по-бързи. Но за да е в крак с времето, непрекъснато участва на състезания навън. Знае всичко за състезанията в България, знае и пошлото, и скритото, но е разбрал, че тези, от които зависи развитието на спорта, не обичат онези, които знаят.
Левент Незиров е най-големият развъдчик на бегови коне в България и е сочен за производител №1 на коне Дербисти. Това е всепризнат факт, който се вижда от резултатите през последните 7-8 години от всички гари и Дербита, провеждани в България. Питам Незиров, „Що е то Дерби и какво ни дават те? Бързо отговаря – „Дерби винаги е състезание за най-добрите, най-бързите коне, от които се очаква подбор за най-добри жребци и кобили, от които се очаква следващо по-добро поколение, което да служи за усъвършенстване на породата. Преди време подобрените екземпляри животни са се ползвали в стопанската работа, във военното дело, в развъдната дейност. Днес конете – шампиони се ползват само за бегачи.“
Няма как да не го попитам на къде вървим след като още през 1932 у нас се говори за Дерби. Къде сме днес ние в тази насока ? Много лаконично и отново с усмивка 
отговаря – „Малко назад“. Левент уточнява, че и днес стремежът на състезанията по надбягване с коне е качествени жребци и кобили да произведат по-качествени кончета и те да се продадат в последствие за повече пари. Уточнява, че България не е добра страна производител на бегови коне в сравнение с развитите икономически държави, но сравнени със страни от Източна Европа сме на ниво. Например, по-добри сме от Румъния, Сърбия, Гърция. Пазарът на бегови коне ни е предимно вътрешен. Един отличен по характеристики и педигре кон за надбягване, победител в Дерби у нас, може да се продаде за около 15-25 хиляди лева. Рядко се продават коне на такива цени. В чужбина цените са драстично по-високи.
Все пак част от Северна, Средна и североизточна България са се наложили като зона за провеждане на състезания с коне от ЧАП и ЧАрП, защо? Левент аргументирано пояснява: „Тук състезанията са с корен и история още от I Световна война. Тук има традиции. Особено в шуменските села Пристое и Севар. Не забравяйте ролята на конезавода Кабиюк за развитието на коневъдството в България още от преди 200 години. Това са неща, които благоприятстват в тази част на България да са най-добрите треньори, коне и жокеи. Не трябва да забравяме и близките конезаводи до 80-те, 90-те години на миналия век в Разград, Клементина (Плевен), малките конеферми през комунизма Боил, Севар, Ясенково, Зърнево, които са били клонове на конезаводите.“
Самият факт, че в тази област на родината ни в села и градове се провеждат 20 състезания за един сезон е впечатляващ факт.
Интересно е, че това са надпревари за които освен местните и регионални медии никой друг не пише. Отделен е въпросът, че никой и никъде не ги анонсира. И въпреки това, тези състезания събират от 5 до 10 000 души публика, но в своя медиен вариант, те си остават махленски. Факт е, че никой в България, освен НАК и съседните селските махали не знаят за тези състезания. Въпрос на политика на домакините и организаторите. Винаги съм се питала, защо гарите по надбягване привличат многохилядна публика? „Защото ни е в кръвта. Вродено ни е да отглеждаме и да бягаме с коне“ – отново без да се замисля отговоря Незиров и казва, че в село Севар се стича 8-хилядна публика. Само паркиралите автомобили на гонките през 2016 били 1500.
Разделя ме се и с Левент, като си обещаваме да се видим на следващото състезание в Севар и да търсим отговори на въпроси.
