Каракачанските коне са порода с автохтонен произход. Те са свързани с каракачаните, чийто начин на живот в близкото минало е бил номадски. Каракачаните са известни като добри скотовъди, не са имали постоянни жилища и са пътували непрекъснато – през зимата на юг, а през пролетта на север към Родопите, Рила, Централна Стара планина, където използвали алпийските пасища.
Като постоянно странстващи, те са имали необходимостта от подходящ товарен кон, какъвто са създали в течение на вековете. Отглеждането на конете било пряко повлияно от примитивния начин на живот на каракачаните, а развъждането им е било изолирано. За разплод са били използвани коне само от чисти табуни, като собствениците твърде рядко са приемали жребци от друг произход, дори от други табуни. Това налага и масовото използване на близко родственото съешаване, като основен метод на развъждане. Вероятно, това е и причината за ясното диференциране на каракачанския кон от другите примитивни коне, както и консолидиране на екстериорните особености и изключително висока изравненост в това отношение.
Основната насока на използване на тези коне в миналото е била за товар, което определено е повлияло и екстериорните характеристики на отделните телесни части. Днес основните табуни са разпространени в Стара планина (между Карлово и Казанлък), Рила и Родопите. Те се използват изключително за разплод, като основно развитието на табуните е изключително под влиянието на естествения отбор. Основното им предназначение като товарни животни е запазено, но част от конете се продават на пазарите и е твърде вероятно някои от тях да се използват и за впряг.
В екстериорно отношение каракачанските коне се отличават с нисък ръст – 128-138 см височина при холката, добре развити и пропорционални телесни части. Поради специфичния начин на хранене и отглеждане, голяма част от конете са с обемист корем, което не нарушава вида на хармоничното телосложение. Главата е суха, пропорционална, с много добре развита челна част и слабо изразен пречупен профил. Шията е къса до средно дълга, много добре замускулена и в добра връзка с главата и гръдния кош. Холката е ниска, широка и къса, свързана с удължен гръб и поясница. Последните са широки и много добре замускулени, което е свързано с начина на използване. Крупата е много добре развита, замускулена, понякога раздвоена, със силно изразен наклон, граничеща до свлеченост. Гръдният кош е широк, удължен, с не много добре изразена дълбочина. Крайниците са къси, добре развити, със здрави сухожилия и връзки, релефно очертани стави и изключително здрави копита. Костната система е добре развита, масивна и здрава. Най-често срещаните цветове са кестеняв, черен, сив и алест.
Поради специфичния начин на отглеждане, каракачанските коне могат да се приемат като подивели, тъй като са трудно достъпни за хората. В действителност те допускат собственика си и са съвсем спокойни при наличието на непознати, когато той е сред табуна. В технологично отношение, отглеждането им е изключително табунно, като конете сами сменят височината на пасищата, съобразно сезонните промени през годината. Основна храна е пасищната трева, а подхранването се изразява само чрез ежемесечно осигуряване на готварска сол, която се поставя директно върху тревата или по-големи камъни. Въпреки примитивния начин на отглеждане, конете в табуните са в отлична пасищна кондиция, което говори, че те са невзискателни и много добре оползотворяват храната. Каракачанските коне се отличават със силно изявена резистентност към редица заболявания, често срещани при културните породи коне.
