Норикерът съставлява 50% от конната популация в Австрия. Като много стари европейски породи той е подлежал на промяна и подобрение, за да отговаря на променящите се условия. Въпреки това той е абсорбирал кръстоските без да губи своята същност и след почти 2000 години това е порода с фиксиран тип, оцеляла през времето.
Предшествениците на норикера са били базирани на тежките бойни коне, развъждани в Ювавум (близо до днешен Залцбург), които се използвали за впрягане и за пренос на товари.
Името „Норикер“ произхожда от Норикум, провинция на Римската империя. Тя е била богата на планински проходи и пътищата и използването на впрегатен транспорт било неизбежно. Освен това, южните граници на Норикум били съседни със земите на венетите, народ известен с умелото развъждане на коне, които със сигурност населявали тези земи 900 г.пр.Хр. Тези земи по-късно станали дом за коне от породата Хафлингер, следователно съществува естествена връзка между двете породи.
До средните векове е бил създаден дребен, тежък, компактен кон със сигурна крачка, подходящ за тежка работа в планински терен. Най-добрите коне са били развъждани в планинския регион Грос Глокнер. От 1565 г. манастирите, които често са били основен фактор в коневъдството, поели контрол върху развъждането и характеристиките на породата Норикер. Под ръководството на принца-архиепископ на Залцбург е било създадено залцбургското родословие, нови развъдници и бил установен стандартът на породата. Кръстосването с неаполитански, бургундски и испански коне довело до увеличаване на ръста и до ХVІІІ в. се появила и петниста космена покривка, резултат от кръстосването с испански петнисти коне, предимно в област Пинцгау, Австрия. Така се появил терминът „Пинцгауер-Норикер“. Все пак, родословна книга за този тип не била създадена до 1903 г., когато са били регистрирани 450 жребци и над 1000 кобили.
Съвременният стандарт на Норикер
Днес към Норикер спадат Пинцгауер и още четири известни варианта: Каринтски (Картнер), Картнер, Тиролски (Картнер) и Баварски или Южногермански Студенокръвен. Срещат се и различни разцветки, включително петниста и ивичеста космена покривка; петнисто сиво с черна глава; кафяво и нюанси на кестенявото.
Норикерите трябва да отговарят на строги стандарти относно структурата на тялото и се подлагат на тестове. Те са известни със своята издръжливост, здравина и покорен темперамент. Стандартите на породата са строго контролирани и включват инспектиране и тестиране на жребците и кобилите.
- Цвят. Това е характерно оцветяване на Норикера – тъмнокестеняво със светложълта грива и опашка.
- Грива и опашка: дълги. И двете придават изключително красив и привлекателен външен вид на породата.
- Плещи. Силно изразените плещи и здравите рамене.
- Тяло. Отличава се с голяма дълбочина при поясницата, която често надвишава разстоянието от лактите до земята.
- Бедра. Те са силни и симетрични, като опашката е правилно разположена и няма утежняване. Общият вид е компактен.
- Задни крака. Характеризират се със силни подбедрици и правилно разположени свирки.
- Долна част на краката. Копитата са здрави, а ставите са големи и правилни.
- Височина при холката 1,63-1,73 м.
В днешно време породата в Европа е най-разпространена в Австрия и Италия. В България има десетина екземпляра, като един от тях се отглежда на конна база „Пирин” в Разлог, в местността Предела.
