По време на репортажа (март 2010), Яко Яков беше навършил 71 години и охота разказваше на екипа ни как повече от 50 години вече не е слизал от коня.
Конете са му познати още от дете, още преди да се основат ТКЗС-та. Оттогава ходел да чиракува по различните стопанства. Бай Яко помни как за кратко време, когато се основали ТКЗС-тата, в България били внесени много и все расови коне. По това време цялата полска работа се извършвала с помощта на коне, такова било основното им предназначение.
„Тогава нямах представа, но всички тези коне за селскостопанска дейност, всъщност бяха ядрото на бъдещата спортна школа“, разказваше достолепният треньор. Спортната школа в неговия край била основана от полк. Петър Ангелов, който започнал да работи все с кадри от кавалерията. Развила се сериозна конно-спортна дейност, от всички съседни села се включвали желаещи, със специално разрешение идвали дори от затвора в Белене, за да яздят. Щом научил за тази школа, бай Яко веднага хукнал. Тогава още бил дете. От първия път му дали да язди без седло. Като всяко начало и това не било лесно. „Мятах се, падах, ставах…“, спомняше си Яко. Но така е, когато те хвърлят направо в дълбоките води – или се научаваш да плуваш, или потъваш. Падал, ставал, но започнал редовно да тренира и да се учи да прескача препятствия. Един ден, докато скачал дъска, прикрепена към две тухли, случайно чул треньорът си Борислав Манов да казва пред другите: „В това момче има хляб!“ Кратки, но съдбовни думи! Сякаш изстреляли младия ездач в космоса. И той повярвал, че това е призванието му. Огромна роля за изграждането му като ездач изиграл и друг негов треньор – Симо Пенов. И досега Яко си спомня за тези хора с голяма благодарност и уважение.
И като гимназист продължил да язди, дори любовта му към конете надделяла дотолкова, че прекъснал средното си образование. През 1953 г. официално се включил към спортната група и започнал да се състезава. И до днес помни коня си Мухар. Бил плевенска порода, от линията на Мурат. „Друго място освен първо с него не съм имал“, разказва с гордост Яко.
Като състезател се е проявявал във всички дисциплини. По онова време в Плевен имало хиподрум с 1600-метрова писта, там той участвал в надбягвания през храсти, същевременно и скачал с кон Шанон, дунавска порода. Станал първи на зоново състезание, но го дисквалифицирали заради килограмите. Тогава имало регламент и в конкур ипика – 75 кг било минималното допустимо тегло общо на ездача със седлото, а бай Яко тежал по-малко. Години по-късно и като треньор преживял подобна ситуация със състезателката си Анелия Ангелова. През 60-те години е спечелил десетки първи места към ДСО „Урожай“*. Продължил да се състезава активно в следващите 20 години.
Като теглиш чертата, излизат 55 години. И това е само времето, в което професионално се е занимавал с езда, времето, в което е бил активен състезател и треньор. Не веднъж в кариерата си е доказвал, че за ездата няма възраст. Когато е на 66 години, самият той основал спортна група – в конезавода „Клементина“, където дотогава само изпитвали коне. Преди това, на 55-годишна възраст, колкото и невероятно да звучи, поставил рекорд при прескачане на дължина. Препятствието било 8 метра дълга водна канава и 4 метра широка. Това била изключително популярна по онова време дисциплина в България, но после изчезнала.
„Онова време мисля, никога няма да се върне у нас. Тогава само в родното ми селце Гиген (Плевенско) имахме от общо 800 коне 60 кобили майки… Имахме невероятни състезатели. Скоро едва ли ще имаме отново такова поколение“, с тъга бай Яко прави равносметката.
Към момента на репортажа Яко е вдовец, има син, дъщеря и трима внуци. Разбира се, всички те яздят, макар и само любителски. Държал е да се научат, защото ясно си дава сметка колко необходими качества е развила ездата и у самия него.
Тогава Яко беше треньор в една конна база в Рибарица към хотел „Евъргрийн палаз“, където се занимаваше с тренировка на конете и конен туризъм.
Въпреки всички приятни емоции, от тази среща с бай Яко си тръгвам тъжна, защото осъзнавам колко такива имена като неговите сега са пръснати някъде из страната. Това са отлични специалисти, които продължават да бъдат покрай конете, но които могат да дадат много повече, отколкото това, с което се занимават в момента, им позволява. А това са хора, които днес ги боли за разграбените конезаводи, за затритите български породи, за загубената някъде между поколенията спортна линия, която неведнъж е носила успехи на България.
Архив сп. Езда
