Често обичаме да се хвалим с иначе верния и неоспорим факт, че България е единствената държава, а и (единственият) народ между всички, появили се на картата на Европа по време на Великото преселение на народите, достигнали до наши дни с името си. При това за държава сме си създали на най-ветровитото място – парчето земя между Европа и Азия, често обект на атаки от всички посоки.
Как става тази работа ? Естествено, с изграждането на силна армия, която отразява успешно вражески нашествия и защо да крием – да осигурява още по-успешни завоевания.
Българите базират своята армия върху конницата. Всъщност българите нямат друг род войска освен конна. И това не е само в Балхара (равнините на север от Хиндокуш), но и когато се преселват в днешните си земи. Както при всички народи в Античността и Ранното средновековие и част от българската кавалерия е лека, т.е. бойците са въоръжени само със сабя и леко копие. Тези части от българите използват за нахлуване на територията на врага, които започват да „вършеят” в тила – палейки села, ниви, разграбвайки обози. Целта на този терор е да се смаже психологически противникът, готвещ се за генерално сражение, но за главния бой българите използват друг род конна войска – бронираната конница. Това са бойци и коне, облечени изцяло с железни доспехи.
За тях първи съобщава в Стратегикона си (учебник по военно дело) император Маврикий. По времето на хан Крум (803-814 г.) Теофан Изповедник съобщава, че бронираният конен корпус на България наброявал 30 000 бойци. И изглежда това е цифрата, която е била поддържана през 13 век.
Български инвентарни надписи, изчукани върху камък, потвърждават наличието на този брониран корпус. Те имат приблизително следния вид: „Ичиргу боилът има 3120 ризници за бойци и 3100 ризници за коне”, „юк богаинът (очевидно офицер с нисък ранг) има 14 ризници за бойци и 12 ризници за коне”.
От разказите на средновековните хронисти става ясно, че тежко въоръженият корпус е поставян в центъра на бойния ред и атакувал първи. Като се има предвид, че нито Византия, нито Сърбия, нито степните народи (маджари, авари, печенеги и т.н) са имали бронирана конница, ефектът от удара на тази огромна желязна маса е бил същият, какъвто е днес ударът на танкова армия върху пехотни дивизии.
Обикновено центърът на вражеския конен ред е бил буквално смазван, а частите по фланговете изпадали в паника и се разбягвали, преследвани и доунищожавани от леката конница. От други сведения става ясно, че ако броните в мирно време са пазени в крепостите под командването на отделните офицери, то конете са отглеждани в стопанствата на бойците-селяни. Всеки един от тях при мобилизация трябвало да се яви с по 2 коня. Тези животни според военния закон не трябвало да се използват за селскостопанска работа. Наказанието за нарушителите било смърт.
Средновековните българи естествено знаели, че дължат съществуването си до голяма степен на коня. За тях той бил не само приятел, но и свещено животно, или по скоро равно на човека същество. В така наречените боклучени ями, които археолозите разкопават, за да установят с какво са се хранили прадедите ни, има кости от всякакви животни (питомни и диви), както и на риби, но нито една конска или кучешка кост – кучето е другото свещено животно.
Старите коне не са убивани, а са оставяни в стадата да доживеят живота си. Според средновековния разказ „Чудото на Св. Георги с българина” дори при счупен крак конят е бил оставян жив и лекуван – в случая с железен обръч е стегнато мястото на счупването. Реминисценции на това отношение има и днес – България е една от малкото страни в света, където не се продава и консумира конско месо.
