„Страхувайте се от гърците, дори когато ви носят подаръци.”
Лаокоон
„Избирайки боговете си, ние избираме съдбата си.“
Вергилий
Една прекрасна сутрин, след десет години война и обсада, която сякаш продължавала вечно, троянците не повярвали на очите си – лагерът на гърците бил пуст, а на брега стоял дървен кон със следния надпис: “В знак на благодарност, за предстоящото завръщане у дома, ахейците посвещават този дар на Атина”. Древните хора се отнасяли с пиетет към свещените дарове и независимо от предупрежденията на жреца Лаокоон и пророчицата Касандра конят е допуснат в града и поставен пред храма на Атина Палада. През нощта скритите в коня ахейски воини се измъкнали от дървената утроба и отворили портите на твърдината… Така, благодарение на един дървен кон, паднала Троя и завършила Троянската война.
В наши дни тази легенда е известна на всеки, а самият троянски кон отдавна е нарицателно, дори един от най-разпространените компютърни вируси е наречен така. Това, че Троя пада заради един кон, е аксиома. Но защо точно кон?
Версиите са много. Някои твърдят, че ахейците имали бойна кула на колела, която имала формата на кон, други – че гърците успели да проникнат в града през тайна врата, на която бил нарисуван кон, трети говорят за троянския кон като алегория на някаква военна хитрост, измислена от Одисей.
Ходът с коня е гениален – имитирайки оттегляне, ахейците е трябвало да оставят пред портите на града нещо, което при всички случаи ще привлече троянците и те ще го приберат зад крепостните стени. Какво по-добро за тази цел от дар към боговете? От гледна точка на древния човек да пренебрегнеш свещен дар, значело да си навлечеш гнева на боговете. А едно разгневено божество е било нещастие, което никой обитател на античния свят не би си пожелал. Но все пак въпросът: “Защо именно кон?” остава открит. Та нали въздействащ се оказва надписът, а не самият дар.
Троя се славела с конете си. Заради тях там идвали търговци от всички краища на света, отново заради тях градът бил нееднократно нападан. Легендите разказват, че троянският цар Дардан имал стадо великолепни жребци, произхождащи от Борей – бога на северния вятър. Конят заемал важно място в античната култура и от тази гледна точка е логично, че ахейците го избират като “инструмент” за покоряването на Троя. Изборът на образи за свещени статуи и жертвени дарове съвсем не е случаен – всяко божество приемало облика на определени животни. Зевс се превръщал в бик, Аполон – в делфин, а Дионис в пантера. В културата на Средиземноморието конят се свързвал от една страна с плодородие (Деметра понякога се превръщала в кобила), от друга – с буйна, стихийна, неконролируема сила, със земетресения и разрушителни катаклизми, и погледнато под такъв ъгъл, е свещено животно на Посейдон. Богът на моретата и властелинът на земетръсите имал стари сметки за уреждане с легендарния град. Може би разрушаването на Троя с помощта на кон е само алегория на силно земетресение, погубило града.
Ако надникнем малко по-дълбоко, подобно разрушително бедствие се е случило, и Троя е била срината до основи, но при управлението на цар Лаомедонт, прославил се в митологичното пространство с коварството и скъперничеството си. Веднъж Аполон и Посейдон, наказани от Зевс, били принудени да бъдат в услуга на Лаомедонт – Аполон наглеждал стадата на Троя, а Посейдон се подвизавал като строител – изграждал около града непристъпни стени. След изтичането на наказанието боговете вместо да получат възнаграждение, били изгонени. Подобно отношение едва ли е предизвикало у тях топли чувства. Те пратили срещу града епидемия и морско чудовище. Херакъл – единственият, който се съгласил да защити Троя, поискал за награда стадото от бели коне. Но скъперникът Лаомедонт отказал и това му струвало живота, защото разгневеният син на Зевс разрушил града и възкачил на престола цар Приам.
По ирония на съдбата конете два пъти стават причина за разрушаването на Троя.
В някои архаични традиции конят символизира преход в друго пространство, място, недосегаемо с обикновените средства и възможности. Според Омир Троянската война продължава почти десет години, през това време ахейците не успяват да превземат крепостта. От гледна точка на мита Троя е “недостъпно” място, своеобразен “омагьосан град”, който не може да бъде превзет по традиционен начин. За да преодолеят крепостните стени, героите се нуждаят от “магически превозвач”. Такъв е дървеният кон, с чиято помощ ахейците осъществяват онова, което се опитват да сторят цели десет години. Ако следваме тази версия, Троя, описана от Омир, придобива съвсем различно значение – това вече e не просто град , ограден с крепостна стена, столица на древна малоазийска държава. Тя придобива особен смисъл на свещено място, за което се води война, която от своя страна не е поредната вендета между две племена, а отражение на драматични събития от световно значение. В подобна схема Троянският кон е последното действие на тази драма. Всичко това се потвърждава и от размаха на войната. Археологически погледнато, Троя е малка крепост. Тогава съвсем спонтанно възниква въпросът: Защо на страниците на “Илиада” четем, че за обсадата на града са се събрали кораби на повече от сто и шестдесет гръцки градове-държави. Това са повече от 1600 кораба или около 80 хил. души, а това е войска, по-голяма от армията на Александър Македонски, с която той покорява Азия. Дори да става дума за преувеличение, Омир е придавал на войната особено значение.
Войната между ахейците и данайците започва тривиално – заради жена. Наследникът на троянския трон – Парис откраднал Хубавата Елена от Спарта. Съпругът на Елена, спартанският цар Менелай, събрал армия и нападнал Троя.
Но това е само поводът. Всичко води началото си от оплакванията на Майката Земя от хората, заради тяхното безчестие. В резултат на тези жалби Зевс решил да унищожи човешкия род, но не с помощта на катаклизми, а с ръцете на самите хора. Следва цяло десетилетие битки. Пред стените на Троя загиват почти всички герои. Заедно с Троя си отива цял един свят и едновременно с него, нещо тайнствено и съкровено. Победители няма, победени – също. Митологичните персонажи остават в миналото, идва ред на обикновените хора. Това е краят на мито-епичната епоха – предстои създаването на цивилизацията на бъдещия свят, в който се раждат и умират империи, а над всичко това дебне сянката на дървения кон.
