Историята разказва как от векове подковаването е допълвало ветеринарната медицина в лечението на различни заболявания на копитото. Практиката на подковаването е призната за занаят, а ковачът – за умел занаятчия и за неделима част от грижите за здравето на конете. Съвременните собственици на коне разчитат на услугите на ковача толкова, колкото на тези на ветеринарния лекар, а значимостта на тази дейност, извършвана само от добре подготвени майстори, е подчертана от факта, че подковаването се регулира от закон в много държави по света.
Каква е историята на подковаването? Във Великобритания законите за подковаването от 1975 и 1977 година са обявили за противозаконна дейността на лицата, които не са вписани в регистъра на ковачите. Този регистър е бил създаден и поддържан от Почетното сдружение на ковачите, които имали право да подковават коне. Почетното сдружение, едно от старите занаятчийски сдружения, съществува от ХІV век. Сдружението получило своя устав от английския крал Чарлс ІІ през 1674 г. и работи активно за насърчаването и организирането на занаята чрез система от изпити.
Английската дума “farrier” – ковач, налбантин – произхожда от старата френска дума “ferrier”, която на свой ред идва от латинското “ferrum” (желязо). От 1356 г. това наименование е било давано на човек, който се е грижел за болни коне, защото преди ветеринарите, именно ковачите са лекували конете.
Гърците и римляните са създали средства за предпазване на конете от окуцяване по време на походите. Те били подобни на сандал, изработван първоначално от изтъкана трева, след това от кожа, и накрая от метал. Като римския „конски сандал”, те били прикрепвани към копитото с помощта на ремъци. Роговата част на копитото на конете, които се движат при горещ и сух климат е толкова твърдо, че в голяма степен те могат да се придвижват без да са подковани. Във влажен климат, като този в римска Британия, тази рогова част омеква и при движение на твърда и неравна повърхност тя се износва преди естествения растеж да успее да компенсира загубата.
Находките от келтски погребения в Европа са дали първите доказателства за използване на метални подкови и се смята, че келтите, прочути металурзи и конници, са изработвали подкови преди и по време на римската окупация след нашествието на Юлий Цезар през 54-55 година. Следователно развитието на налбантството се е свързвало главно с Франция и Италия.
Клод Бургела, първият директор на ветеринарното училище в Лион, е допринесъл значително за изучаването на анатомията на ходилото. Той създал подкова, която да запази копитото (доколкото е възможно) близо до естествения му вид, и която се е използвала във Франция през ХХ век. Междувременно обаче опитите създали някои ужасяващи тенденции.
Съвременните, далеч по-просветени налбанти знаят каква е подходящата подкова за всеки отделен кон. Те също така са способни да коригират неправилна конструкция и походка, а много опитните могат да подковават така, че да се преодолеят състояния, които се лекуват с операция.
Анатомията на копитото е много сложна. Казано на разбираем език, то е чувствителна, богата на кръвоносни съдове структура, която се състои от три кости – копитна, нулеколярна и долната част на венечната кост. Заедно те образуват копитото.
Всичко това е затворено във външна защитна обвивка, наречена стена, рогова субстанция, която расте надолу от венечната лента и е подобна на ноктите при човека. Долната част на копитото се състои от ходило и стрелка – триъгълна, подобна на гума субстанция, която се намира между ъглите на петите и предпазва чувствителния участък над нея. Стрелката подпомага поддръжката на тежестта на животното, чийто товар се носи от външния ръб на стената и носещата повърхност, към която се прикрепя подковата. Стрелката поема ударите и предпазва от подхлъзване.
Външната част на защитната обвивка е нечувствителна и е отделена от чувствителната вътрешна част чрез „бялата линия”, която оформя кръг по вътрешността на твърдата стена. Тя се вижда ясно върху ходилото на почистено неподковано копито. Пироните, които закрепват подковата към копитото трябва да бъдат поставени извън линията, върху нечувствителната стена, което почти не позволява грешки от страна на ковача, който също трябва да обезпечи правилното функциониране на стрелката.
При редовно подковаване, растежът на роговата част варира между 6-10 мм на месец, което прави необходимо отстраняването на подковите на интервали не по-дълги от 4-5 седмици, за да се изпили прекомерно израсналата долна част.
Копита, които се извиват навътре или навън често могат да се коригират чрез изпиляване на прекомерно израсналата част, което обикновено е източникът на проблема. Извиване навътре се коригира чрез изпилване на вътрешната част на стената. И обратното, извиването навън се получава поради прекомерно развитие на външната стена.
Ковачът се стреми да поддържа правилната ос на надкопитната става. Идеална ос означава ъглите, образувани при глезените, предната и задната част на копитото да отговарят на наклона на рамото, който при кон с правилна конструкция е между 43-45° от най-високата точка на холката до рамото. Правилната ос на надкопитната става гарантира най-икономичното и плавно движение.
Топло и студено. Повечето ковачи предпочитат „горещото” подковаване, при което нагорещената подкова се поставя върху копитото, оставяйки кафяв ръб на мястото, където е поставена. Целта е да се провери дали подковата пасва и дали прави добър контакт. „Студеното” подковаване е необходимо понякога, но не е толкова сполучливо.
Добре изработената подкова следва ръба на стената. Тя не е нито прекалено дълга или прекалено къса, нито прекалено широка. Накратко, тя пасва на копитото, вместо то да се изпилява, за да пасне на формата и размера на подковата. Най-голямата грешка в това отношение е практиката да се изпилва предната част на копитото, за да съответства на размера на подковата.
Броят на пироните, които закрепват подковата, трябва да е възможно най-малък. Четири пирона отвън и три отвътре трябва да са достатъчни. Пирон, забит твърде близо до чувствителната част на копитото, може да предизвика болезнено натъртване. Такъв, който влиза в чувствителната стена, веднага предизвиква окуцяване. Когато пироните се заковат, стърчащите глави се откъсват, тялото се обръща, за да се образуват закрепващите „нитове”. Те се зачукват и се изпилват леко.
Магическа сила. От векове подкови са били заковавани над вратите на къщите, за да ги пазят от зло и да носят късмет, може би защото са с форма на полумесец и са били символ на богинята на луната и на плодородието. Една легенда разказва как дяволът поискал от Св. Дънстън, светец-покровител на ковачите, да го подкове. Светецът разпознал своя посетител и му причинил такава болка, че дяволът се зарекъл никога да не влиза в къща, на която има поставена подкова.
Носенето на подкови от булките се свързва с Ларс Персена, цар на Тоскана, конете на чиято съпруга били подковани със сребърни подкови в деня на сватбата им.
Следва продължение…
