След 10-часово чакане на границата между Русия и Монголия, все пак влакът ни успя да премине и да продължим нашето пътешествие. Нощта точно започваше, така че първите истински впечатления щяха да са на сутринта, след като изгрее слънцето.
Това, което знаех предварително е, че Монголия е страната на номадите, страната, където векове наред конните племена са оставяли отпечатъци на своите култури, страната на безкрайната степ и пустинята Гоби, родината на конете Пржевалски, страната, която най-малко е повлияна от модерното общество, страната без асфалтови пътища, страната където човек може да остане сам със себе си, да се изгуби лесно, но и да открие себе си, страната на безкрайната празнота. Часове ме деляха от истинското усещане, което изпитва човек, когато успее да се докосне сам до магията и да се убеди във всичко чуто и прочетено. Утрото наближаваше…
Събудих се и установих, че се намирам в друг свят, неприличащ на нищо, което бях виждал до този момент. Докъдето стигаше погледът ми, се виждаше само степ с доста оскъдна трева и нищо друго – абсолютно празно. След известно време зърнах и първите юрти. Беше доста стряскаща, дори само мисълта, че някой може да живее някъде по средата на нищото и то в една палатка. Не предполагах, че предстоящите гледки ще са още по-странни. Наближавахме столицата Улан Батор. Юртите ставаха все повече и повече, започнаха да се виждат и първите хора събудили се рано-рано и посрещащи един нормален ден от своя живот. Предстоеше ми да се срещна с хиляди нови неща, за които дори не бях предполагал.
Първият голям шок беше сблъсъкът ми с Улан Батор. Честно казано ми е много трудно да пресъздам с думи първите си впечатления, защото градът наподобяваше нещо като квартал Факултета, но мултиплициран многократно: старите съборетини от познатия ни софийски квартал бяха заменени с юрти, каквато и да е инфраструктура просто липсваше, в дворовете около юртите можеха да се видят едновременно коне и джипове, тук там се мяркаха изоставени или много западнали комунистически блокове и нищо, което да ми подсказва, че съм в столица, освен може би размерът. Докато се борех със самия себе си и преценявах мястото, на което съм попаднал, влакът наближи централната гара. Вече виждах и първите сгради, които не се вписваха на фона на дотук описаното. Много приятната изненада бяха самите монголци. На гарата ни чакаха хора от хостела, където трябваше да отседнем. Срещата ми първо с тях, а после и с всички други „наследници“ на Чингис хан, ме накара да се убедя за пореден път, че щастието на човек изобщо не е свързано с материалното му благосъстояние. Монголците се оказаха едни от най-ведрите, щастливи и любезни хора, които бях срещал. Дори на моменти имах чувството, че сякаш усмивките им бяха хирургически поставени на лицата, защото просто не слизаха от там.
След настаняването ни в един доста луксозен апартамент, в блок досущ като нашите панелки, излязохме на разходка из Улан Батор. Парковете там са големи площи, наподобяващи познатите ни детски пясъчници в градските градинки у нас. Дори най-елитните паркове, или казано по друг начин – тези около парламента, изглеждаха като място в Сахара, където някой на сила е закопал няколко хилави дръвчета и харчи тонове вода, за да ги поддържа живи. Поредният шок, който изживях, бе движението в града. Ако си мислите, че по българските пътища цари хаос, тогава ви съветвам да посетите Улан Батор. Няма друго такова място: всеки кара с ръка на клаксона, всеки е с предимство, никой не си прави труда да поглежда светофарите, регулировчиците са само безмълвни свидетели на хилядите коли, които преминават около тях без никой да уважава сигналите им. Всеки пресича когато и където поиска, постоянно се виждат блъснати автомобили и изкривени брони. С една дума – лудница. Но най-странното беше, че на фона на тази неразбория, онази усмивка не слизаше от лицата на местните жители и те като че ли чак се радваха на хаоса. Необяснимо бе как, въпреки всичко, във въздуха не се усещаше и грам напрежение, сякаш някъде дълбоко цареше една вселенска хармония. Не на последно място е озадачаващата чистотата! Вечерта бях като пребит от впечатления.
На втория ден ми предстоеше обиколка из провинциалната част на Монголия. За целта наех автомобил с шофьор, стандартът на страната ни ми го позволяваше. Оказа се финансово поносимо, пък и предвид пътното им движение – задължително.
Първата ми точка беше националният парк Терелж, който се намира недалеч от столицата. Той обхваща планински масиви, красиви долини, една река (всъщност рекичка) и безкрайна степ. Терелж е уникално място. Прекрасна природа с голямо разнообразие от природни форми и феномени, множество туристически лагери от юрти, манастири и живеещи номадски семейства на групи. Паркът може да се разглежда с дни, но задължително с транспорт, защото разстоянията са огромни. Част от програмата за деня включваше и посещение на местно номадско семейство в тяхната собствена юрта. Отидете ли по тези места, бъдете готови да се възхитите. Хората са изключително гостоприемни, радват се като деца, когато ги посещават чужденци. Комерсиализмът и всичко друго, с което ние сме свикнали да си обясняваме материалните благинки, за номадите е непривично и човек остава изненадан колко прости и лесни могат да са нещата от живота. Нагостиха ни с типични местни ястия, разгледахме „къщата“. Дори изборът на място за своя гер (юрта) е съобразен с астрологични условности. Обикновеното на външен вид, но гениално конструирано жилище се е запазило без промени още от хански времена, заради надеждната защита, която предлага на хората тук. Спрямо климата, стила на живот и местните вярванията и днес, в ХХI век, е предпочитано пред съвременните архитектурни конструкции. Къщата от брезент и плъст, опънати върху скеле от летви се разпъва, сгъва и пренася сравнително лесно. Кръглата форма на основата противодейства еднакво на ветровете от всички посоки. Платнището не ги пропуска, плъстта изолира от свирепия студ, а отворът на върха играе ролята на комин. Входът е ориентиран на юг, а централно срещу него стои домашното светилище. Слънцето влиза на гости единствено през самото било на юртата. Светлината се движи по вътрешността на помещението като се получава своеобразен слънчев часовник. Това е причината понякога времето да се определя с изрази като „слънцето се показа над печката“ или пък „достигна пода“. Гостоприемството при монголците е „по закон“. Те никога не заключват дома си. Всеки, замръкнал наблизо, е добре дошъл да пренощува и да се нахрани и напои щедро. Репликата „кучето е вързано“ означава, че може да се чувствате поканен, но не и с празни посуда в ръце. Домакинът посреща гостите с шапка на глава. Той и новодишлите си разменят церемониално табакерите за емфие, които показват престиж и се изработват от полускъпоценни камъни. Понякога една струва колкото цяло стадо коне. След като разгледах юртата и вече бях пропит с уютната атмосфера и топлото отношение на домакините, имах възможността да яздя редом с тях и конете им.
Няма по-голяма чест от това! Защото по тези земи конят е на особена, тотемна почит. Афинитетът към ездата е сякаш генетично заложен у монголците. За тях конят е символ, който можеш да видиш навсякъде. Съзираш изображението му, издялано дори върху националния им музикален инструмент, който наричат морийн хур. Според поверието образът на красивото животно бил поставен там за първи път от ездач, чийто кон бил убит. Скръбта му от загубата на най-верния му спътник била толкова силна, че според вярванията се въплътила в провлачените и тъжни звуци на инструмента.
Така, докато яздиш с монголците, се потапяш неусетно в техния свят, за миг сякаш ставаш един от тях. И всичко това ни струваше смешните 5 долара, които домакините чак се притесняваха да ни вземат в края на деня.
На тръгване привечер от парка бях обзет от толкова нови емоции, които дори не бях подозирал, че ще изпитам. Съзнанието ми беше опиянено от божествената красота на всяка една гледка, пейзажът пленяваше вниманието ми всяка една секунда, малките неща от живота започваха да имат огромно значение тук и всичко фалшиво просто си беше заминало.
Вечерта отново се прибрах в Улан Батор, за да събера сили, защото пътят ми продължаваше за Пекин. Но преди да заспя в главата ми се преплитаха многобройните образи, действия и усещания… Без да разбера, бях направил едно огромно пътуване през собственото си аз – преоткрих добре забравени истини, които ме заредиха с енергия и огромна доброта. Човек може да живее в хармония със себе си, с околните, с Господ… с всичко, което го заобикаля. Стига да поиска! Всъщност никъде другаде не съм се чувствал толкова свободен. Очите ми се затварят, но прелиствам настолния туристически наръчник върху хотелското нощно шкафче, зачитам се…
Кучето е вързано! Тези думи в Монголия означават „Добре дошъл!“. Оставяш ножа си навън, внимаваш да не стъпиш на прага и да не говориш през него и прекрачваш в едно от най-находчивите архитектурни изобретения на човека – юртата.
Незабравими са вечерите в пустинята Гоби. Огромни стада антилопи бягат пред колата, а „освободят“ ли хоризонта, към него се втурват стотици диви магарета – кулани. Монголците ценят простора и не пускат корени задълго на едно място. Монголия открай време е кръстопът на цивилизации. През нея са минали Великите конници към Тибет и Трансхималаите. Векове наред чергари оставяли паметници за своето присъствие, вярванията и легендите си. Сред тях били и прабългарите.
Географското положение, рядката населеност и лютите природни условия обясняват тукашния „необикновен“ начин на живот. Всекидневието на местните хора е изпълнено с догми, поверия, табута и странности. Повечето монголци и днес вярват, че магии управляват великите сили на природата, че духове и свръхестествени същества влияят върху съдбата…
Заспивам и сънувам как препускам в пустинята със самотните ездачи на Монголия…
Архив сп. Езда
