През 1908 г. китоловният кораб „Нимрод“ напуснал Нова Зеландия и се отправил към бреговете на Антарктида. На борда се намирал британският полярен изследовател Ърнест Шекълтън. Той имал намерение да достигне Южния полюс не с помощта на кучета, както обикновено се практикувало преди него в полярните пътешествия, а с помощта на десет манджурски понита. За тяхното изхранване Шекълтън взел 20 тона царевица, 10 тона пресована слама, овес и половин тон пресовано сухо месо, моркови, мляко и стафиди.
Проблемите обаче започнали почти веднага. Корабът попаднал в силна буря и в трюма влязла толкова вода, че стигала почти до корема на малките кончета, на които предстояла невиждана в историята и трудна задача – да преодолеят просторите на Антарктида. С едно от понитата нещата били съвсем лоши: лежало и не можело дори да се повдигне, наложило се да бъде застреляно.
Най-накрая корабът навлязъл в морето на Рос. Шекълтън останал да зимува в пролива Мак-Мердо. В началото на антарктическата пролет (октомври) странният за тези места керван се отправил на път. Преди това, в течение на няколко дни участниците в експедицията забравили да дават сол на животните, те ядели пясък, и някои от тях загинали. Останалите живи кончета в началото се движели доста добре. На шейните, които теглили, имало по 300 кг товар. На ден изминавали по 25 км.
Времето ставало все по-сурово и студено: понякога температурата падала до 50 градуса под нулата. Понитата затъвали в снега до корем. Едно от тях паднало в ледена пукнатина, но с много усилия и с помощта на въжета пътешествениците успели да го извадят на повърхността. Конете загивали един след друг. Последното конче паднало в дълбока ледена пропаст.
Шекълтън и неговите трима другари едва дърпали шейните напред. А там, вече близо до Южния полюс, трябвало да се изкачат на високо плато. Изследователите не стигнали до полюса. От него ги разделяли само 180 км, но тръгнали обратно: припасите им свършили, а силните снежни бури направили придвижването напред невъзможно.
И четиримата, макар и измъчени, се върнали благополучно. Те преодолели с понитата и без тях – 2750 км по студената снежна пустиня.
Четири години по-късно към Южния полюс се отправила нова експедиция, използваща понита, този път водена от капитан Робърт Скот. Този път изследователите стигнали до целта си, но там ги очаквало голямо разочарование: оказало се, че на 15 декември 1911 г. или един месец по-рано, полюсът е бил достигнат от норвежката експедиция на Амундсен.
По време на пътуването на Скот се наложило манджурските понита да бъдат застреляни. Британският капитан разчитал много на конете, но те се оказали непригодни за придвижване в суровите условия на Антарктида. Още в самото начало на пътешествието животните се държали доста неспокойно. Затъвали в рохкавия сняг, яростно се мятали, потъвайки все по-дълбоко, докато силите не ги напуснали. Измъчени, дишайки тежко, те стояли покорно в снега, наполовина зарити, и чакали кога ще бъдат измъкнати на твърдата повърхност.
Независимо че нито едно манджурско пони не се завърнало от антарктическите експедиции, животните все пак допринесли за изучаването на ледения континент ако не толкова с тегленето на претоварените шейни, то поне като храна, която спасила живота на не един полярен изследовател.
Владимир Йонев
