Има много игри с топка, но само една е на кон – полото. Считано за най-стария, все още съществуващ отборен спорт в света, в наши дни полото се практикува предимно в аристократичните среди.
Персийският Омир – поетът Фирдоуси, автор на най-голямото епическо произведение в света „Шах-наме” (около 60 хил. куплета), описва подобна игра, която се състояла през 600 г. пр. Хр. в днешен Иран. Някакъв вариант на полото е бил разпространен и в Китай, Япония, Тибет, Индия и Египет. Често в играта участвали стотици конници, това било любимо състезание на офицери от кавалерията и се провеждало вместо военна тренировка.
Площад „Имам” в Исфахан (Иран) е бил игрище за поло, построено по заповед на Шах Аббас I през 1598. Една от каменните врати на игрището е запазена и до днес – разстоянието между гредите е 8 ярда (7,3 метра), това все още е стандартната ширина на вратата.
В началото на ХІХ в. полото е почти напълно забравена игра. През 1857 г. в Асам (провинция в североизточна Индия), английският лейтенант Джоузеф Шерър от индийския корпус на армията, видял как няколко местни селяни играят и докладвал на началника си, капитан Робърт Стюарт: “Ние трябва да научим тази игра.”
През 1859 г. Р. Стюарт, Шерър и още седем британски джентълмени се събират на чаша чай и основават първия поло клуб „Силкар”. Членовете на клуба редовно играели срещу местни жители от племето Манипури, които наричали играта „sagol kangei“, но англичаните възприели по-краткото – „polo“ (в тибетския диалект балти „pulu” означава „върбови клони”). Година по късно, отново с участието на Дж. Шерър е основан „Калкута” – най-старият поло клуб, съществуващ и до днес. За около десет години полото се разпространява в цяла Индия. Кавалерийските британски части се състезавали помежду си, дори няколко индийски принцеси се увлекли по тази динамична игра.
Междувременно полото стигнало чак до Англия. Офицер от кавалерията прочел статия за играта и през 1869 г. опитал с няколко приятели, но от този експеримент нищо не се получило – вместо стикове играчите използвали бастуни, а топката била билярдна. Същата година хусарският капитан Едуард Хартоп – Пилето се завърнал от Индия с екипировка за поло и организирал първия официален мач на Хаунслоу Хийт, близо до Лондон.
Спортът светкавично става популярен и на острова. През 1870 г. вече четири кавалерийски полка играят мачове в Ричмънд Парк. По това време полото се играело с два отбора от по осем души и почти без правила. Капитан Джон Уотсън, от 13-ти хусарски полк, написал първите официални правила на играта в началото на 70-те години на ХІХ век. Те послужили за основа на първите официални правила, написани от членовете на „Хърлингам клуб”, основан през 1886 г.
Полото се появява зад океана благодарение на американския журналист и издател Джеймс Гордън Бенет. По време на посещението си в Англия през 1875 г., той наблюдава един поло мач, впечатлен е и отнася в САЩ комплект поло екипировка. Освен с журналистика, Бенет се занимавал и с отглеждане на понита, това му дало възможност заедно с неколцина приятели да опита новия спорт. Резултатът от експеримента не закъснява и година по-късно се появява първият в САЩ поло-клуб – „Уестчестър”, а първият официален мач е изигран на 13 май 1876 г. на хиподрума „Джероум Парк” в Ню Йорк. Името на втория американски поло клуб е „Медоубрук”, основан три години след първия в Лонг Айланд.
През 1890 г. в САЩ има седем клуба по поло, обединени в Национална асоциация по поло (USPA). Първият председател на Асоциацията Х. Л. Хърбърт развил много от правилата, които са в сила и в наши дни. Играчите се оценявали по десетобална система, като общата оценка на отбора не надвишава 20 точки.
В началото ХХ век под ръководството на видния бизнесмен и коневъд Хари Пейн Уитни, създал американското пони за поло от известната порода жребци quarter-horse и чистокръвни кобили, емблематична фигура в американския конен спорт, полото чувствително „покачва скоростта”. По това време англичаните играели на къси пасове и тактика на бавно приближаване към вратата на противника, докато Уитни и неговите съотборници приложили еквивалент от баскетболния бърз пробив, подавайки дълги пасове към ездачи, галопиращи на пълна скорост, като по този начин променили облика на играта. Благодарение на голямата си популярност в САЩ, през 20-те години полото разпалва страстите на публиката и в Латинска Америка – на някои поло мачове се събират повече от 60 хил. души.
60-те години на ХХ век бележат възраждане на интереса към полото особено в Средния запад. През 1967 г. е основана Американската фондация по поло спорт, благодарение на която се развива и юношеската школа – появява се Колежанската лига и полото на закрито, което е чисто американско изобретение. Всичко това привлича много привърженици и осигурява по-нататъшното развитие на играта.
Екипировката. Пълната екипировка на поло играча, като се започне от облеклото и се стигне до стика и седлото, струва около 2 хил. евро.
Облекло. Каска, високи ботуши и наколенки, които предпазват краката и коленете от удар. Ръкавици.
Стик за поло. Бамбуков стик, напомнящ чук с дължина около 51 инча (129,54 см). Използва се за удар по топката. Дървената глава е под ъгъл 77,5 градуса спрямо дръжката, така че да бъде успоредна на земната повърхност при удара по топката. В наши дни стиковете се изработват от графит. Левичарите нямат място на терена – стикът се държи само с дясната ръка.
Топката. Първоначално топката се изработвала от сплетени върбови пръчки (pulu), по-късно става дървена, а днес е пластмасова. Кълбото е с диаметър 3,5 инча (9 см) и тежи около 120 г. Удря се с главата на стика. В полото на закрито се използва кожена топка, подобна на футболната.
Амуниции за поло понито. Поло се играе на седла от английски тип с допълнителен подпръг за по-голяма стабилност. Краката на понито се бинтоват в долната част, за да се избегнат травми. Опашката се сплита в плитка и се подгъва, за да не пречи при ударите със стика, а гривата е подстригана „първи номер”. Лявата страна на понито се нарича близка, дясната – далечна.
Игрището. Игрището е тревно с размери 300 х 160 ярда (274,2 х 146,2 м), оградено с 12-инчова (30,4 см) дъсчена ограда, която пречи на топката да напусне очертанията на терена. Вратите са две по 8 ярда (7,3 м) с височина 3,28 ярда (3 м).
Отборите. В играта участват два отбора с по четирима играчи. На закрито броят на ездачите може да бъде намален до два в отбор. Всеки ездач има номер според игровото си „амплоа”: №1 и №2 са нападатели, №3 и №4 – защитници.
Играта. Играта започва с хвърляне на свободна топка в средата на терена в началото на всяка чака и след всеки гол. Поло мачът продължава 45 минути, разделени на шест равни части от по 7,5 минути, наречени чаки. Всяка чака завършва с гонг и продължава докато топката напусне терена, но не по-дълго от 30 сек. Хронометърът винаги се спира при прекъсване на играта. Ако има вятър, вратите се сменят след всеки отбелязан гол – така е най-честно.
След всеки мач публиката излиза на терена „на по чашка”, за да го утъпче.
