Създадена преди почти столетие, породата е изключително постижение на родното ни коневъдство. Дунавският кон води началото си от секцията за Нониуси в някогашния завод “Клементина”. Сериозната развъдна дейност започва през 1924г. Чрез поглъщателно, чистопородно и възпроизводително кръстосване на жребци от унгарската порода Нониус с англоарабски, полукръвни и местни кобили, но и с чистопородни кобили Нониус, е създадена Дунавската порода. Като такава тя е призната през 1951 г. Тя е по-суха и по-красива от унгарския Нониус, нещо което се признава и от унгарските коневъди, без характерния римски профил и груба глава.
Породата се използва предимно за впряг и езда. Характеризира се с изключителна теглителна сила и спокоен темперамент. Поддава се лесно на обучение за впряг, спорт и стопанска дейност. В сравнение със западните породи, тя е много добре приспособена към нашия климат, сравнително невзискателни са и по-лесни за отглеждане. Приплодите от дунавски кобили с чистокръвни жребци са отлични спортни коне и в миналото са постигнали забележителни резултати на конкур-ипик в много международни съзтезания. Основно са били използвани жребците Мистер Тори, Сан 
Тиаго, Астер, Амиго, Мирабо, Нем Игаз и др. Получените коне показали много добри и дори отлични спортни качества. На Олимпийските игри в Москва през 1980 год. в българските отбори са включени конете Монблан с ездач Борис Павлов в Прескачане на препятствия, който заема 9-то място в индивидуалния приз и кон Алеко с ездач Светослав Иванов в дисциплината Обездка, където печели сребърен медал отборно. Наред с тях, успехи в национални и международни състезания постигат Молнар с ездач Анелия Райчинова, Малина, Молиер с ездач Иван Иванов, Меридиан с ездач Юри Динев, Сайдер, Мотор, Нилма. В спорта се изявяват и чистопородните: кобила Тидра – юношески балкански шампион индивидуално и отборно, Ледена, Хигрон и др. Любопитно е, че Хигрон участва в дисциплината Всестранна езда, където поради големите изисквания за издържливост и скорост, се използват предимно коне от чистокръвна английска порода и полукръвни такива.
Днес породите Нониус и Дунавски кон са с много ограничен популационен състав. Пред тях стои проблемът с бъдещето им развитие и съхранение. Именно концептуалната приемственост за развитието на породата през годините и решението Дунавския кон, като порода, да остане близо до Нониуса, ни позволя днес да обменяме генетичен материал. Тази възможност е гарант за устойчивото развитие и съществуването както на Нониуса, така и на Дунавския кон.Друг аргумент, който подкрепя тезата за общото между двете породи е фактът, че дори развъждани независимо една от друга през годините, тяхното предназначение е останало едно и също – коне в селското стопанство, в армията и в спорта. Конете и от двете породи са лековпрегатен тип коне.
Дунавският кон е с едър ръст –около 165 см при холката, като се срещат и по-високи екземпляри. Имат удължено и хармонично тяло. Главата е малка и с права профилна линия. Шията е средно дълга, широка, добре замускулена, здраво свързана с тялото. Гърбът и поясницата са прави и сравнително дълги. Крупата е много добре развита, обилно замускулена и широка, понякога дори леко раздвоена. Гръдният кош е широк, дълбок и дълъг, а корема прибран. Гривата и опашката са много добре окосмени. Основният цвят на косъма е черен.
С не повече от 100 чистопородни кобили и жребци отглеждани в България в момента, Дунавския кон е застрашен от изчезване. През 2016 породата отбеляза 65-годишен юбилей от официалното й признаване. Конете от породата отново започват да се използват за впрягове в стопанствата, за любителска езда, в туризма и спорта. Трудът и постиженията на поколения коневъди участвали в създаването и развитието на породата не бива да остават в миналото и Дунавските коне трябва да бъдат съхранени и запазени за бъдещето.
