Сказание за прабългарина, който беше конник и се стремеше към непознати далечини, но не можеше да спре, та полетът му се превръщаше в негова гибел; за славянина, който беше орач и умееше да се свързва с полята и планините като с корени, та те му даваха своето спокойствие и вътрешна сила; за тракиеца, който беше мъдрец и знаеше и помнеше много, но нямаше сили да стори нищо, защото народът му гаснеше.
За трима мъже, синове на своите племена, които се бореха с времето, защото то искаше да заличи следите им, но те откриха, че земята може да даде вечност и затова я направиха своя обща родина и майка, та станаха нейни синове, а синовете на една майка са братя.
Така те сложиха началото на един народ и на една държава, които живеят до ден днешен и се наричат български.
„Сказание за Аспарух, княз Слав и жреца Терес”
Спомене ли се романа „Време разделно“ всеки родолюбец на момента се сеща за автора Антон Дончев. Името на писателя свързваме също така и с романите „Сказание за Аспарух, княз Слав и жреца Терес”, със „Сказание за времето на Самуила”, „Странният рицар на свещената книга”, „Трите живота на Кракра” и много други произведения. Още като ученик Антон пише стихове и създава първата си научно-фантастична повест едва на 12 години. Любимецът на поколения българи е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Той е син на пощенски служители. Поради естеството на работа на родителите му семейството е принудено често да се мести от град на град. Майсторът на изящното слово завършва гимназия в Търново през 1948 г., а след това се дипломира със специалност „Право” в „Юридическия факултет” към Софийския университет „Св.Климент Охридски” 1953 г. Заради увлечението си по писането се отказва от възможността да се развива като съдия и да прави кариера във Велико Търново като юрист. Първият му самостоятелен роман – „Сказание за времето на Самуила”, е публикуван през 1961 г. Неговата втора книга – „Време разделно“, е написана през 1964 г. само за 41 дни, преведена е на 30 езика с над 2 млн. тираж и е екранизирана през 1987 г. С този роман писателят става световно-известен. През 1968 г. получава номинация в САЩ от фондацията „Джеън и Ървинг Стоуън” за най-добър исторически роман и това е прецедент, защото до този момент са номинирани единствено и само американски писатели. Когато поканихме за гост на брой 100 академик Антон Дончев и му съобщихме темата, за която ще говорим – хората и конете, българщината и историческото наследство на предците ни, той с облекчение се усмихна и сподели, че най-после ще има възможност да каже няколко думи за нещо по-различно и обичано, а няма да взима отношение по злободневието.
Академик Дончев, защо винаги се оживявате, когато стане дума за българската история и за конете по нашите земи? Конят винаги е бил човешки брат на четири крака за нашите славни прабългарски предци. Именно оттогава, още от времето на Аспарух войните са осъзнали, че конете трябва да се обичат така, както се обичат и децата. Историята ни е пълна с примери за подвизи на коне и тяхната саможертва в името на приятелството им с хората. Световната история също – например любовта на Александър Македонски и неговия кон Буцефал, която продължила 20 години. Има такъв град, наречен Буцефалия след смъртта му в Индия. Да не говорим за историята на арабските коне. Знаем дори, че Чистокръвната английска порода е създадена от смесени раси, това е създаден кон. Но да погледнем и към основните древни породи – те са фантастични. Много история, генетика, любов, изкуство има в четириногите приятели.
Вие самият запален ли сте по ездата, как се разбирате с едни от най-красивите, умни и грациозни животни на земята? Аз съм от поколението, за което общуването с конете беше част от бита на българина. Конете се използваха за оран, яздене, превоз на товари и т.н. Аз не развих особено умение в ездата. В интерес на истината инцидентно, неприятно преживяване в района на Сливен ме отказа завинаги от ездата, когато бях 19 годишен. Бях решил да пояздя войнишко конче. В един момент въпросният буен ат се опита да ме хвърли от другата страна на брега на една малка река. Подходи на 4-5 метра от единия бряг и толкова виртуозно ме „разтовари“ от гърба си, че в борбата с него ми се отлепи от стремето подметката на едната кубинка. Тези специални войнишки кубинки на американската армия (производство 1945 г.) ми бяха подарък. До казармата обратно го водих на повод, не посмях да се кача отново на гърба му.
Днес продължаваме ли да тачим традициите на миналото, когато не само враговете ни са знаели, че сме изключително конен народ? Винаги сме били и ще бъдем. Имали сме и дребни и по-големи коне, защото истинските прабългари били високи и тежки хора. Проблемът за тежестта на конника и военното му оборудване не е бил дребна работа. От разкопките, които са правени, се доказва произхода на две породи коне – древни монголски и аварски (български). Всеизвестно е, че прабългарите въвеждат стремената в амуницията на коня. На всички конници преди 600 г. им висят краката. Ние сме тези, които въвеждаме нови начини и бойна техника, посредством стремената. Така, че сме голяма работа, затова сме конен народ.
Е, не можем да не споменем пастърмата тук? Не просто пастърма, а нашата пастърма. Слагали са я под седлата си, близо до коня. По този начин се осолявала от потта му и се запазвала от бързо разлагане определено време. Така конникът боец могъл да живее на коня до 15 дни без да му се налага да слиза от него. Да язди, да воюва, да спи, да почива и все върху гърба му. Конете били в пълна кондиция до десетина дни при тези свръх тежки условия. Пускало им се е кръв, за да ги накарат да дишат по-дълбоко. По този начин войните са успявали да се придвижват без проблем на огромни разстояния с малко хранителни запаси (месото под седлото) и пиели кръв от конете, подобно на други древни народи, които пиели пък кръв от кравите.
Познавахте ли легендарния генерал на кон Владимир Стойчев? Познавах го лично. Когато се запознах с него вече беше в напреднала възраст. Не помня годината, но съвсем случайно се срещнахме в Швейцария и по точно в Цюрих. Видяхме се в един хотел, където бяхме отседнали и двамата, но всеки си беше по свой отделни дела. Изключителен човек. Истински генерал на фронта, в спорта и живота. Той беше друго поколение български спортен деятел с международно признание.
В телевизионно интервю споменахте, че днес в България се ражда най-красивото поколение? Защото лично видях това поколение. Имах възможност да общувам с млади хора от клубовете на „Младите възрожденци”, които са вдъхновени от образа на Левски. Тези клубове са основани от националния комитет на Васил Левски. Младите хора от гимназиите и университетите са невероятни и си викам какво е това чудо, бе?! Мислещи, можещи момчета и момичета, които имат цел и съзнание. Погледнете какво направиха българите в чужбина – създадоха училища за своите деца. Лесно е да изпратиш детето си в чужбина. Трудно е да отидеш на гурбет и да положиш основи на българско школо в друга държава. Случващото се с българите в чужбина е най-оптимистичният вариант, който можеше да очакваме. В Англия например българите, работещи там, направиха 13-14 училища, платиха на учителите, събраха си децата. Никой не очакваше това? Кой очакваше, че в САЩ ще имаме църква, вестник, списание, общност …? Това събуждане на националното чувство е неочакван подарък за безхаберниците, които позволиха да се случи всичко това с поколенията, които тръгнаха по чужди държави.
Разбирам, че красивото поколение е умното поколение? Ама тя красотата не може да не бъде свързана с ума. Красотата може да се проявява и като вътрешна красота. Не може да си красив, без да си добър, умен и без ценностна система. Без да имаш криле, не може да си красив. Назад връщане няма, човек върви все напред, освен ако не легне на пътя да мре. Очи на гърба няма. Назад не е посока. Така че красотата е немислима, не е видима без ореола на познанието, на поведението, на духа.
На какво се зарадвахте през последните дни? Да ви кажа честно зарадва ме празника на Кирил и Методий. Почувствах атмосфера и пречистване. Някак си така го усетих този велик ден. То зависи и от собственото ти вътрешно усещане. Аз усетих настроение в нацията. Българинът някак си въздъхна! Почувстваха се българи, започнаха да пеят, усети се човещина. Този 24-ти май бе по-красив. То това си е истинско чудо, като си помислиш колко века една малка България е устоявала на какво ли не, водила е предсмъртна война с Османската империя. Та ние първи превеждаме Евангелието. Представяте ли си, драли са дори змии, за да се направи пергамент, за да се напише Евангелието.
Какви са били братята Кирил и Методий според Вас? Със сигурност не са били с „мандатно мислене”. Те са мислили векове напред. Направеното от тях не е за ден-два, година-три, а за десетки поколения напред. Дело за народи.
В студиото на „Тази сутрин” по БТВ споделихте със зрителите, че не можем да говорим за отговорности у младите, защото ценностите отдавна са атакувани от парите? Така мисля. Да се подчиняваш на сърцето и на мозъка си и в същото време да лежиш на задните си части…!? А като лежиш, не можеш да дишаш. Без кислород няма мисловен процес, без мисловен процес сърцето и мозъкът не работят в правилната посока. В интервюто споменах и друго, че достойнството е гръбнакът на човешката личност и на обществото. Без достойнство ти не си човек, ти си влечуго. Достойнството има едно ужасно свойство – то не се купува.
Има ли общо между Вашите герои и българската нация днес? Всички мои герои са се борили да оставят нещо след себе си. Сега допирните точки с тези светли личности от миналото и съвременниците са хората, които строят. Хората, които влагат умения да ни свържат едни с други, да ни помирят, хората, които строят пътища, мостове. Това ни прави по-близки, дава ни възможност да се срещаме, да разговаряме.
Накрая, с кое време не искате да се разделите? Не искам да се разделям със слънцето от тази сутрин, с днешния ден, с днешния свят.
Какво ще ни пожелаете? Гледайте напред, бъдете в полет. Вие сте съградили голяма работа. Издание за коне, езда, изкуство, поезия, пътешествия, спорт, впряг, усилие, мощ! Братята Кирил и Методий са гледали много, много напред. Създали са писмеността и вие я поддържате.
Не забравяйте, че докато се обърнем назад, за да видим какви сме били, какво сме станали, ние ще разберем, че са останали в историята, в паметта на народа, личностите, които са мислили за далечните последствия на своето поведение. Да научим децата си на това, което те утре ще кажат на внуците ни. Това е диалогът със следващите поколения.
