Роден e на 4 март 1932 г. в гр. Шумен. Зодия Риби, но самият той не може да плува. За сметка на това с кон може да премине през всякакво водно препятствие. От семейство на интелектуалци е. Баща му е наследник на селски имот. Израснал е сред домашни животни в голямо аграрно стопанство.
„Не помня кога за първи път са ме сложили на кон, разказва той. На година и нещо съм бил. Колко пъти са ме вадили изпод краката на конете. Като дете все там лазех и се бутах. Баща ми беше убеден, че конят никога нищо няма да ми направи. Бях на три-четири години, свивам комат хляб, бучка захар и отивам при конете.“
А сега ако наблюдавате подобна сцена, как ще реагирате?
Винаги се притеснявам, когато деца общуват с коне или са покрай тях. Конят с добрия си усет знае, че му носиш някаква награда и приближава съвсем добронамерено към детето или човека. Помня като дете тичам, нося лакомства на един мой любимец. Той крачи към мен, а аз го гледам в устата, а той ме настъпи. И това повярвайте ми е в изблик на много добри чувства един към друг. Известно време понакуцвах. Това го помня за цял живот и знам, че конят я ще ме настъпи, я ще ме бутне. Затова и сега казвам, внимавайте, не забаравяйте за това. Когато влизаш в конюшнята, конят не пъха главата си зад гърба ти, а търси дланите.
Известен сте с това, че си обичате работата, животните, възпитаниците си.
Имам радостта да превърна хобито си в професия. Обичам си работата. Иначе на 75 години и половина ще идвам ли сутрин в 7 и да си тръгвам в 9 вечерта. Жена ми, семейството, другите ми близки са във Варна, Шумен и Добрич. Но всеки път като се връщам оттам с ладичката убит от път, преди да се прибера, бързам първо до базата да видя как са конете, не съм ги виждал от няколко дена. Това е отговорност и любов, но и спокойствие – да се убедя, че животните са добре.
А за казармата и конете какво помните?
Знаех си, че ще бъда трудовак в армията. Качват ни на влака и никой не ни казва къде сме разпределени. Веднага забелязвам, че тези, които служат с коне почти не почиват. Сутрин стават час по-рано от другите войници, вечер в т. нар. лично време са в конюшнята. Тежка работа. Всяка свободна минута край тях. Яздят, чистят, подреждат. Позволих си един ден да дам няколко съвета на младо войниче относно конете, веднага офицера ме набеляза: “Откъде ги знаеш тези работи?” И на другия ден взводния ме праща при разузнавачите, после на състезания тук и там. Така покрай конете свърши службата. Направих едно падане много лошо. В Шумен без време ме пенсионираха и ми дадоха военноинвалидна пенсия. Но аз стоя ли? Още същия ден бях в ездовия клуб.
Това ли е началото на спортната ви кариера?
Преди това бях участвал на много състезания в Шумен. Но след като се върнах от казармата “инвалид”, почнах да яздя сериозно. На 18 години Крум Лекарски ми предложи да постъпя в треньорската школа. Изкарвам година яко трениране в Шумен с инструктори – големи асове, възхищавах се на уменията им. Някои бяха действащи офицери, други извадени от армията. Много неща попих от тях.
А школата в София?
Там бях една година. Никой не знаеше, че детството ми е минало в конезавода в Шумен. Бяха силните години на ездовата школа у нас. Отговорно ви казвам, че българската ездова доктрина е изключително добра. Тогава отборите бяха от по 50-100 коня. Военни провеждаха занятия с тях, но имаше и спортен елемент. Българската ездова доктрина е конгломерат от ездовите умения на много кавалерийски школи, в които са били обучавани българските офицери. Връщайки се от тези школи, те донасят различни стилови методики.
През 1955 г. ме включиха в националния отбор. Започнах като втори ешалон в отбора след основните състезатели. На нас курсистите ни дадоха млади коне, първите чистокръвни спортни коне в България. Лекарски тогава ръководеше т.нар. спортно усъвършенстване – в закрития манеж, наполовина на сегашния малък манеж в ксб „Хан Аспарух”. А сега някои претендират, че и големият им бил малък.
Като студент по зоотехника в Селскостопанския институт ме поканиха да се състезавам в “Спартак”. Последната пета година не я завърших. Четвъртата година вземам изпитите къде с помощ, къде без помощ, но яздя денонощно с националния отбор. Лагери, тренировки, режим. Като млад зоотехник трябваше по разпределение да ме пратят в някое село на стаж да гледам кокошки и прасета и после, ако ме харесат, да остана там. Айде бе! Реших да прекъсна ученето. Избрах конете. Ако бях взел документа, щяха да ме съдят после, че не съм зачел разпределението.
Като състезател на “Спартак” участвах във вътрешните първенства. Треньор ми беше Константин Венков. Много добър педагог, взискателен, тренираше ни на перфектна материална база и по строга методика. Но него в един момент го направиха цивилен, а мен поставиха на мястото на Венков през 1961 г. Преди това да се случи, трябваше да вървя на олимпиада в Рим. Но ми спретнаха тогава интрига кадровиците на БСФС, не ми дадоха задграничен паспорт да не би да избягам и така не отидох на състезанието.
Няколко месеца след това ставам треньор на “Спартак” към МВР. Официалната ми длъжност беше да обучавам милиционерите и конете. Имаше момчета, които постъпваха като милиционери, за да бъдат състезатели. Председател на секцията беше полк. Бенчев, много запален. Събра се отбор от златни спортисти с амбиция да се развиват.
За мен като треньор е характерен принципа: “Не разказвай, а показвай!”, както са ме учили мен. Правихме конете, както казва Генов, с конци да ги управляваш. Не си жалех труда. Седмици, месеци, години можех да яздя кон, но да стане това което трябва да бъде един спортен кон. Бях усвоил много поуки и от един бивш кавалерийски офицер Стефан Златев, изключителен познавач.
Димитър Генов ви посочва като най-добрия обездач. Защо обездката е толкова важна в подготовката на конните спортни дисциплини?
Тя е правописът в конния спорт. Обездката е изработване на безмълвен диалог между ездач и кон, както казваше и генералът. Конят трябва да разбере и да знае кога да галопира с широка крачка или с висока; кога да стои малко по-назад от препятствието или отривисто да върви нагоре! Ездачът например му “казва”: “Върви напред, разтегни 
се малко, защото ще скачаме широка канава!”. Обездачът разполага с три средства за това – собствената си тежест, шенкелите си и поводите.
Не е важно колко пъти, а как ще се скочи. Друг мой принцип – не поръчвам никога, а препоръчвам. Не казвам: “Натискай с десния крак! – Опитай с десния крак малко повече! Задръж малко лявата ръка!” Командата трябва да осъзнае, иначе излиза механично. Много ми харесва и напълно споделям принципа на ген. Стойчев: “Когато яздя, свещенодействам!”
В този смисъл, какво разбирате под “добър треньор”.
Добър треньор е добре подготвеният, добър педагог, абсолютно спазващ методическата последователност в работата си. Той трябва да е и безкомпромисен организатор на учебно-тренировъчната работа, да умее да създаде, ако трябва и с импровизации, подходящи условия за работа. Задължително е също да не допуска грубо и небрежно отношение към конете. Защото по-късно растат ездачи, които се развиват като насилници над конете. Една от аксиомите ми е: Жестокостта е право пропорционална на некадърността на ездача!
Има ли псевдо треньори, които осакатяват трениращите и конете във всеки един смисъл на думата?
Пълно е с такива. На тях винаги конете са им криви. “Майоре, майоре, не се мъчете с краката на конете да компенсирате това което липсва в собствената ви глава!”, казваше Златев. Своята некадърност не компенсирай с насилие над коня, казвам аз.
Какво му куца на българският конен спорт?
Намерих си аз едно жокейче, сега ще ми направи база, казват хората с пари, които не разбират от коне. Естествено, че няма да могат, само ще хвърлят финанси на вятъра, тъй като не се консултират с когото трябва. Ето защо набързо създадени конни бази и центрове се спукаха като сапунени мехури.
Има една граница при скачането. До 120-130 см. всеки кон може да скочи като си свие краката, защото центърът на тежестта му е на тази височина. Но като стане 140-150 см., вече по-друго става. Трябва да балансира, да връща, да се отмята. На републиканското на височина130 см. участват 80 коня, на 140 см. – 6-7 коня. Така е и в обездката. Не правим вече големите класове в България, не скачаме 150-160, както беше преди. Не правим Гран При. Няма методисти, които да помагат, липсват подходящи треньори.
И третото нещо. Ако има кон с качества у нас, веднага го “надушва” някой чужденец и го купува. Обаче той си купува сурово месо. Един кон има стойност, когато може да прави нещо – да скача 150, 160, да прави Гран При и т.н.
Виждате ли някакви проблясъци в конния спорт у нас напоследък?
Проблясъци, да, но не и светлина. Само една-две бази търсят начин с културна езда, с културни треньори, с добре поставена методична работа да получат резултати. Всички останали са се юрнали да правят пари. А комерсиализмът убива ценностното у спорта.
Вас лично какво Ви поддържа, че сте така жизнен, продължавате да работите?
Хъс някакъв. И все си казвам: няма да взимам млади хора вече. Обаче хайде още един и още. Но спрях да давам уроци на начинаещи. Обидно ми е да въртя кордата. Трябва да връзвам някак си двата края, но не мога да обучавам така, както някои хора. Това не е обучение, а вземане на пари. След няколко урока вика: “Браво!” Треньорът му каза, че е супер, отлично, ама съдиите го кълцат на състезания. Аз пък ги въртя по 2 години на кордата, нямам срокове. Имам методически стъпала. Докато не направят едно, няма да направят следващото.
Имаме ли в България детско-юношеската школа?
Не съществува такава. Който има пари, плаща и се учи. Но къде ще попадне – на кой треньор, на какви условия, не е ясно. Ей тук на “Хан Аспарух” се въртят 1-2 деца по цял ден – развеждат, къпят, какво ли не правят. Всичко вършат, за да им дадат малко да се качат от плаца до конюшнята, от конюшня до плаца. Мъчат се. А като започне учебната година няма да могат да помагат. А щом не могат, няма и да се качват. Конят има разходи.
Какво правим ние тук на базата – събрания и пожелания: Издигат се непрекъснато лозунги – догодина да вдигнем това, да направим туй, да направим онуй. Само няма раздел материално осигуряване. Федерацията няма един учебен кон. Трябва да има възможност да се обучават децата, да се интвестира именно в тях, за да има конен спорт. Както има например пари за футбола. А за ездачите няма. Разчитаме на благодеянията на някои хора, но това е благодарение на това, че синът му или дъщеря му има мерак към този спорт например.
Какъв е потенциалът на професионалните ни състезатели в момента?
Нивото е малко под средното. Миналата година успяхме да сглобим отбори за участие в балканиадата. Комшийско състезание, бият ни колкото си искат. Един-двама състезатели, които да се опрат някъде в някоя дисциплина – единично. Някой път отборно сме се класирали, но пак в сферата на тази височина, която не изисква някакво особено качество от хората и конете. Онези купуват качествени и подготвени коне и ни бият.
Какво мислите за ездата като начин на поддържане на добра физическа форма?
Най-добрият спорт след плуването. Много хора бъркат конен спорт с транспорт. Всеки който иска да се убеди, аз ще го кача и ще му покажа. Ще водя коня, той няма да падне – само да го повозя малко, та да усети.
При ездата освен чисто физическият контакт, има и емоционален. Конят има много силно биополе, на тази база лекуват болни. Но на световен мащаб все още няма твърдо установено точно какви биологични типове си пасват, за да лекуваме, а не да разболяваме повече. Качвал съм болни деца на едни коне – превъзбуждат се, изчервяват се; а на други коне милите дори заспиват.
Пожеланието ви?
На списанието пожелавам повече материали на спортно-техническа тема, а на ездачите да яздят със сърцето си, после с ръцете и с краката.
Архив сп. ЕЗДА, 2006
