Светла Оцетова е олимпийска шампионка по гребане от игрите в Монреал през 1976 г. Член е на международната федерация по гребане. В момента е един от активните членове и на Българския олимпийски комитет. Омъжена е. Има три деца.
Домът на Светла Оцетова е едно зелено кътче в покрайнините на София. Още портата на двора той ме изненадва с интересно дизайнерско решение – вместо тел, дъски, или някакъв друг стандартен материал, за ограда са използвани… конски подкови. На двора конските аксесоари също не липсват. Една китна каручка е превърната в цветарник. В къщата също е пълно с коне под формата на множество статуетки, картини, запалка, ключодържатели. Дори и решетката на камината е изработена от конски подкови. Затова бързам да задам първия въпрос:
Явно изпитвате огромна обич към конете. На какво се дължи тя? От детските ми години тя се дължи на майка ми.
Бихте ли ни разказали нещо повече за нея? Тя беше състезателка по конен спорт. Даже се е готвела да участва в Олимпиадата през 1940 г., която не се състоя, заради избухването на Втората световна война. Майка ми е родена в Румъния, но не е румънка. Била е в разширения състав, който се готвел за Олимпиадата. В модерен петобой – още тогава я е имало тази дисциплина, но официално е била приета за олимпийски спорт много по-късно.
Бихте ли ни разказали някоя интересна случка, свързана с първите ви спомени с конете. Имахте ли си кончe? Вкъщи нямахме конче. Помня нагайка, помня и брича, майка ми си го пазеше, за нея беше скъп спомен. А нагайката си спомням и в употреба, не в най-лошия вид, но висеше там на една закачалка и когато не слушахме се посочваше нагайката. Това, може би, са ми от първите спомени, но те не са чак толкова лоши. Спомням си още детските си години, когато започвах да яздя и бях още неопитна. Имаше един кон, който ездачите от по-старото поколение го помнят. Рефлекс се казваше. Той беше инат жребец. Понякога решаваше да върви накъдето той си иска. Почти неуправляем кон! Така се случи, че един път в галоп ме вкара в конюшнята, което ми е доста неприятен спомен. По-късно вече, като започнах покрай моя съпруг да се занимавам отново с езда (след като спрях да греба) помня и първият си скок на 1,4 м. Мислех, че ще хвръкна и няма да се върна обратно върху гърба на коня! Но всичко мина сполучливо. Спомням си и едно драматично падане. То не беше чак толкова страшно, само дето така изглеждаше. Помня и част от упражненията на корда без стремена. Моят съпруг ми хвърляше тогава връзка с ключове, които трябваше да хващам в движение. Но този кон, с който бях тогава, се плашеше от звъна на ключовете. И понеже съм на корда – без стремена и плюс това съм в завой (яздя в кръг), инерцията ме изхвърли така, че се забих по лице в триците. Бях замаяна за известно време, но после пак продължих тренировката. Разбира се, имам и много приятни спомени. Съпругът ми – Димитър Генов, беше треньор на националния отбор по конен спорт. Със състезателите и конете излизахме на полска езда. Ходехме до “Тихия кът” или пък до Филиповци – там има едно малко езерце наблизо. И така – езда, ресторантче, биричка. После се прибирахме обратно. Полската езда ми беше най-приятна, най ми харесваше и естествено се запалих много по нея от тогава.
Как запознахте със съпруга си? Запознахме се в Москва. Той беше в отбора по езда – прескачане на препятствия, а аз в отбора по гребане. Веднага след Олимпиадата направиха събиране на целия олимпийски клуб. На това събиране вече по-надълго разговаряхме и от този момент нещата тръгнаха между нас.
А защо на врата си носите медальонче с глава на конче? Това е хубав въпрос. Когато се запознахме с моя съпруга аз още бях състезателка по гребане, но както споменах, винаги съм се интересувала живо от конен спорт. Всъщност първите ми опити с ездата бяха още, когато бях на 9-10 години. Започвах и прекъсвах, започвах и прекъсвах, но накрая гребането взе превес. Въпреки това влечението ми към конете и конния спорт си остана. Та като се запознах със съпруга ми, едно от първите неща, които ми подари, беше верижка с конска главичка, златна. И от тогава я нося – вече 26 години подред.
Значи вие сте се колебали между двата спорта? Да, колебах се, докато се захванах с гребането професионално. Но в момента, в който оставих гребането, веднага се върнах към конния спорт и в продължение на 3-4 години яздех почти всеки ден. Понякога възсядах по 2-3 коня на ден, тъй като някои от ездачите имат повече от един кон и така им облекчавам работата, защото един кон има нужда да се извежда ежедневно. Но яздя все пак на аматьорски начала.
Коментирате ли вкъщи състезания по езда? Може би, защото съм била и професионален спортист и си въобразявам, че разбирам и от конен спорт, когато гледаме заедно с мъжа ми състезание често правя коментари от типа: “Този не е събрал коня!” или че много отдалече е отскочил, или нещо друго. В такива случаи съпругът ми се смее. Когато съм в чужбина също използвам случая да наблюдавам известните турнири и световните купи.
Сигурно е голяма емоция да присъстваш на тези световни състезания. Вероятно са по-различни от тези у нас? Не, има много общо. Разбира се, конкуренцията е много по-голяма, но например този последен турнир, който се организира у нас (аз го гледах по телевизията), подготовката на препятствия и организацията беше на доста добро ниво и имаше много общо с турнирите, които се провеждат навън.
Какво са за вас конете, какво ви дава общуването с тях? Аз обичам много животните – каквото и да са те! Даже и паяците вкъщи не убивам, а ги взимам и изхвърлям навън. Но нека се върна на темата за коня. Не мога да възседна нито котката, нито кучето. Това, че с коня е физически възможно да се установи толкова близък контакт и партньорство е нещо различно. Едно е да погалиш животното, а друго е да си партнирате с него. Затова за мен ездата е като влизането в лодка и гребането с партньор. Според мен синхронът кон-ездач има доста общо с хармонията между двама състезатели по гребане.
А какво смятате за отношението на ездачите към конете? Много добри спортисти смятат, че конете и хората са партньори повече от каквото и да било друго. Конят усеща психическото състояние на човека и реагира адекватно на настроението му.
Разбрахме, че генерал Стойчев ви е подарил своя кон при оттеглянето си? Да, още през първите години, когато тепърва се учех, генерал Стойчев ми подари символично неговия кон. Мисля, че това се дължи на факта, че видя отношението ми към коня и реши, че аз, може би, съм подходящия човек, който да продължи да се занимава с неговия кон. Казваше се Аякс. Наблюдавах го още през годините, в които бях състезателка по гребане. Като дете от време на време го яздех и той ми правеше страхотно впечатление – много буен темперамент притежаваше! Половин час преди да го възседне генералът го изкарваха и разхождаха, за да се успокои.
Значи вие харесвате буйни коне? Харесвам, разбира се, характерът е нещото, което най-много харесвам. Той е едното от важните неща и в живота. Моите деца например никога не съм ги пречупвала. Надявам се да съм успяла да създам дисциплина, оставяла съм ги да бъдат силни, защото това е важно за постигане на победи в живота. Дава ти възможност да се налагаш и да печелиш. А пък послушното дете и послушното животно много бързо омръзват.
Какво стана с коня на ген. Стойчев? Продължих с него до края, докато издържи. Той беше на 25 години, когато го пенсионираха, но не го убиха. Оставиха го, доживя си старините този кон. Но това, което исках да кажа е, че животните усещат хората. Когато го възсядах първите години не можех да го подкарам изобщо! Възседнеше ли го мъжът ми – нямаше проблеми! Качех ли се след това аз, правеше си, каквото си иска. В началото – ако е останал с впечатлението от опитния ездач, слушаше. Но след десетина минути усещаше, че аз не съм такъв ездач и преставаше да слуша. Спираше ми на препятствия и изобщо беше много непослушен. Ядосвах се повече на себе си, защото осъзнавах, че аз съм виновна, че проблемът не е в животното.
А съпругът Ви проявява ли интерес към гребането? Опитах се няколко пъти да го накарам да влезе в лодка, обаче той не пожела. Не е лесно, а и малко е сложна координацията в лодката. Но все пак предполагам, че просто не пожела да се изложи, защото – аз като жена, и да падна от коня – много важно. Но той така и не се качи в лодка. В началото идваше да ме гледа, но нашите състезания са много продължителни и ако нямаш отношение не са много интересни. Но иначе винаги много ме е поддържал и подкрепял.
Как живеят двама български олимпийци под един покрив? Много добре. Съпругът ми се е научил да се сработва с конете, а аз с хората. Силни характери сме и двамата, но намерихме общия път, намерихме и може би това, което е наистина важно – да подтискаме малките и незначителни неща, да не се вманиачаваме в детайлите. Помагаме си много. Имаше период, в който той поемаше моята част в семейството. Имаше и друг, в който аз поемах неговата, мъжката част. И никой не се чувства измамен или натоварен повече от другия по този начин.
А някое от вашите деца язди ли? И трите пробваха. Запален е синът ни, но много дълъг е пътят до най-близката конна база и това е проблем.
Вероятно покрай мъжа си се интересувате от състоянието на конния спорт в България и в момента? Естествено, коментира се и често вкъщи много от приятелите му идват на гости. Тогава темата, която се застъпва още на втората дума, е конният спорт! Но пък заради сина ми, който е гребец и за гребането често говорим.
Забелязах, че във вашата къща много детайли са свързани с конете и конния спорт… Всичко наоколо на конска тематика е по идея на съпруга ми.
Какво бихте казали на младите спортисти, които също се двоумят между два спорта? Нека преценят какво искат. Ако искат емоция, интересни преживявания и да бъдат на гребена на модната вълна – да изберат конния спорт. Но ако искат да станат световни или олимпийски шампиони – да се захващат с гребането!
