Освен, че пресъздава едни от най-впечатляващите графики с коне, той реди и си играе с думите, които омекват под перото му, напук на твърдостта на камъка и силната му десница и са напоени с народното чувство за справедливост.
Дори когато разговаря свободно, той сътворява невероятни умотворчества с мъдростта на злободневието, обвита в сатирата, стигаща до остроумие и смях. С дозирана усмивка умее да се надсмее над себе си, да иронизира патологията в съвремието ни с объркан морал и размит идеал. Защото отрицанието може да крие различен патос, а присмехът да е породен от различни мотиви. Венци Петров е човек, с който не е скучно. Ерудиран и с всевъзможни познания в главата си, той владее седем занаята. Ръцете са му големи, здрави, раменете широки… истински българин от роман на Вазов. И тъкмо за него той казва: „Отвъд Вазов: Под игото и след егото“, една от поредните му кратки иносказки.
Усмихва се през цялото време и приема хората такива, каквито са.
Роден е във врачанското село Селановци, а в съседното Кунино завършва Каменоделския техникум. Училището е построено през далечната 1920 г., но и днес бълва млади каменоделци, макар на хемодиализа, казва един от талантливите му възпитаници, който отдавна е надживял светската суета и е прегърнал селото завинаги.
Венци живее със съпругата си в кюстендилското село Лозен, казва, че като душа, която недолюбва градския живот, не може да се примири с бездомните шляещи се и лаещи кучета в градския уж модерен пейзаж. Повече от 30 години е каменоделец, дърводелец, жичкаджия, бомбаджия, ел. техник, строител, баща… и човек, отдал се на Бога с най-голямото смирение и провъзгласяващ Господните дела в съботния ден.
„От пръст съм, но не желая калта.“
„Политиката е хегемония на вежливи канибали.”
„Ако наложат на пчелите демокрация, светът ще забрави вкуса на меда.“
„Настаних любимата в сърцето си, а тя ми стана хазяйка.“
„Голямото пързаляне започва с подхлъзване.“
За жалост изкуството му се излива в надгробни плочи, защото никой не поръчва паметници, чешми, скулптури, пластики. Венци разказва, че българинът предпочита да даде 200 лева в кръчмата за една вечеря, защото го смята за престиж, но не и за изкуство. Художникът споменава известна фраза и я перифразира: „Cherche la femme” (търся жената), но за България според Венци, фразата е с двоен аксел: „шише ла фам“. И допълва с цитат от книгата си: „Тръгнаха по стъпките на Ботев и вече са в кръчмата.“
Дядо е на двама внуци и с ирония разказва, че българите се топим като нация. Според него съвременният образ на българина е набъбнал и зачервен като носа на културния ни министър и крачи уверено като Джони Уокър и че животът ни е лакирана пустиня.
На въпроса: и защо коне? – отговаря кратко: „Заради духа. Духът. Конят тръгва срещу огъня, тръгва в битка и побеждава. Заради неговата смелост и устрем напред. И заради носталгията по България.“
„Будят ни с приспивни песни.„
„Напред вимето на народа.“
„Всяко шушукане се превръща в ръмжене.“
„Започваме пак от начало… по старому.“
Казва, че всички взети заедно – Буцефал на Александър Македонски, Росинант на Дон Кихот или Торнадо на Зоро, те са жалки в сравнение с магаренцето на Исус Христос.
„Много е важно да преживяваш това нещо и да го осъзнаеш….“
Венци Петров рисува върху гранит с диамант. В останалото време върти молив между пръстите си. Селановският Радой Ралин използва само молив. Това е най-евтиният начин, споделя творецът от Лозне: „трябва молив и лист, същото като гуменки, за да тичаш…”
Нищо не прави с творбите си. Държи ги в папка. Няма изяви. Рисува и ги събира.
„Умереността е философско понятие.“
„Животът тече между кредит и крадит.“
„Остарелият развратник е като бясно кастрирано куче.”
„Парадокс: република от роби.“
„Емигрантката: Моята мъничка пираня в аквариума на сърцето ми.“
„Бесос“ – така е озаглавената първата му авторска книга. В нея каменоделецът вдига мастилено длето и под искрите на неговия чук се ваят образи, които тежат като планини и горят ясно, кратко и разбираемо. В „Бесос“ думите са като сол върху филията на нерадостното настояще и имат задачата да овкусят живота без да го пресоляват. Всяка дума е изстискана от камък и представлява сълза, която потича от тялото на работника и лете, и зиме, а капкомерът на авторовия дух наистина си знае мярката – пестеливост, пестеливост и пак пестеливост. Въпреки това книгата не страда от малките си мащаби, напротив, тя е дълбока като Марианската падина, но скромна като житно поле и полезна като плод и вода. Книжката естествено е подсилена с илюстрации с коне – 16 на брой.
„Бесос” – книга от Бога през Библията и от религията до кръчмата. Целият този диапазон е покрит с крайности и белязан с всякакви недостатъци, които авторът опитва да разкрие и успява, като на някои места текстът е толкова силен, че преминава в сив хумор, граничещ с черна сатира. Заглавието на книгата Венци си измисля като залага на двусъставна дума, малко завъртяна, хем някое бясно куче, хем търси спасение като SOS.
„Струните на арфата често са тетива на лък.“
„Не съм виждал полицейска кола с винетка и поп с касов апарат.“
„Пигмеят е гигант в собствените си очи.“
„Фашизмът си е отишъл, но партизанството остава.“
„Аз съм неблагонадежден. Аз съм със СПТУ и нямам право на ЗИП (Задължително избираемия предмет). Марксистко-ленински мироглед. В крайна сметка цял живот са ме подритвали, но това не ми е давало основание да се откажа“ – споделя художникът, който рисува само коне.
В собствената си книга, се е самоопределил и пошегувал със себе си в определението каменоделец – крепостен европеец в България.
Желае на читателите ни да са като оркестъра на кораба „Титаник“ – да си свиркат…!
„Сатирата е мъдрост в атака.“
„Корабът потъва, а патриотът спасява знамето.“
„Кръчмата е изповедалнята на атеиста.“
„Гробът е известен с голямото си гостоприемство.“
„Течение: без дух си издухал.”
