Сред конните народи на Азия – узбеки, киргизи, казахи и т. н., тази старинна конна игра е не по-малко популярна, отколкото е коридата сред испанците. И двете зрелища винаги събират хиляди зрители и предизвикват бурни страсти. И все пак, какво е това улак?
Същността на играта се състои в умението да се отнеме от съперниците трупът на козел (или друго животно като овца или яре) и да се отнесе до финала. Успех в тази задача носи добрата съобразителност, ловкостта, способността да се задържиш на седлото и да усещаш себе си като едно цяло с коня.
Човек, който никога не е наблюдавал улак, едва ли може да си представи стремителността и напрежението на борбата, която се разгръща на просторното поле.
Ездачите ту се спускат като лавина след един от играчите, ту, обкръжавайки го, се превръщат в живо, извиващо се подобно на торнадо кълбо от хъркащи конски муцуни, тропащи копита и човешки фигури.
Улак е най-разпространеният конен спорт сред узбеките, а също е национална игра и на съседните им народи: казахи, киргизи, афганци, таджики…
Всеки народ променя тази игра по своему, но независимо от някои различия, същността е една и съща (в Афганистан например е по-популярна с името „буз каши“.)
В последните години се наблюдава стремително възраждане на улака в страните от Средна Азия. Учредена е дори международна федерация на този вид спорт, в която вече членуват спортисти от тридесетина държави, в това число Китай, Пакистан, Турция и дори Франция. Приети са и нови правила на състезанията.
Известно е, че в Средна Азия коне се развъждат от хилядолетия. С това от доисторически времена са се занимавали и предците на узбеките. Още преди новата ера, както свидетелстват хрониките, китайските императори изпращали в долината на Фергана специални експедиции за породисти коне. Едни от най-известни древни центрове за развъждане на коне били Самарканд, Ургут и Катакурган.
На узбекска земя не просто развъждали коне, а умеели да подбират най-добрите, знаели цената им и се гордеели с тях.
Всеки млад узбек се стремял да се сдобие с кон. Когато купувачът довеждал коня у дома, той взимал камък и почуквал с него по земята и копитата. Това се правило, за да бъдат здрави копитата като камък, а самият кон да се привърже към своя стопанин и неговия двор. Съществувало поверие, че в дом, където има кон, винаги ще има късмет и благополучие.
Узбеките развъждали Карабаирска, Локайска, Тюркска, Арабска и други породи коне. Най-популярна в страната е Карабаирската порода. Тези коне от незапомнени времена са щателно подбирани и възпитавани. В резултат на така наречената народна селекция се стигнало до получаването на коне с изключителна издръжливост.
През вековете се установили и най-действени прийоми за подготовка на конете за съревнованията. За участие в улак животните се подготвят от 4 – 5 годишни. Пълен разцвет на силите те достигат към седмата година и могат до 20 – 25 години да изпълняват безупречно своите задачи в нелеката спортна борба.
Благодарение на високото ниво на развитие на средноазиатското коневъдство се появили и много други видове конни игри. Сред тях са чавгон – конен хокей на трева, къз-кувди – „догони девойката“, тенг келув – вдигане от земята на кърпа в галоп, оломон-пойга – надбягвания на различни дистанции, огдариш – единоборство между ездачите, исинди – бой с брадвички, султонлар жанги – дуел със саби, кабахи – стрелба с лък от гърба на коня, низаки-нетум – мятане на копие по мишена, сюр-папах – подобно на конен баскетбол…
Най-популярната игра, развиваща смелост, ловкост, сила, издръжливост и храброст, винаги си е оставал улак.
В наши дни той съществува в три вида: като спортно състезание, като съревнование в чест на национални и местни празници, и като украшение на семейни тържества. Всеки от тези видове има свои особености. Но най-зрелищна е традиционната сватбена игра на улак. Тя предизвиква интереса на хиляди и хиляди чуждестранни туристи.
Сватбите с улак се насрочват главно в късна есен, през зимата или в ранна пролет. За игрите предварително се подгтовят не само конете, но и жертвените животни – козли и бичета.
Козлите се отхранват до 40-50 кг, а бичетата – до 60-70. За награди се раздават камили, коне, бикове, кози, овни, килими, тъкани… Днес към този „награден фонд“ може да се добавят автомобил, телевизор или друга съвременна техника. Като най-ценна символична награда, организаторът понякога предлага сина си. Според обичая, бащата на момчето обаче е длъжен да откупи детето обратно.
Участниците в узбекския улак обличат широки „чапани“ – халати от много плътна тъкан. Тесните дрехи биха сковавали движенията. Днес в играта има и някои новости: състезателите получават номера. Затова пък изискването вместо бричове да обуват широки и плътни памучни шалвари остава неизменно.
В последните години все повече ездачи предпочитат да слагат на главите си кожени шлемове, вместо традиционните узбекски калпаци. Краката, за избягване на травми, се омотават с плътна тъкан, обуват се ботуши с дебели подметки, така че кракът се удържа по-добре в стремената.
Особени изисквания съществуват за амуницията на конете. Техните юзди трябва да бъдат без метални украшения, а стремената да са гладки.
След края на приготовленията семейството-организатор на улак обявява началото на играта. Играта се провежда на просторно поле, в чиито краища има два финала – горен и долен. За тези, които достигнат горния финал, са предназначени големите награди, за достигналите долния наградите са по-малки. Финалът представлява кръгла площадка с диаметър до 20 м, обозначена с насипана слама или камъни. В този кръг ездачът трябва да хвърли трупа на козела. По пътя тялото на животното преминава през ръцете на мнозина от участниците. Победител е този, който успее да захвърли козела на финала.
Главният съдия и помощниците му се намират на специална трибуна или в каросерията на камион, откъдето хвърлят сред ездачите трупа на козела.
Правилата изискват от играчите да водят честна борба за трофея. По древна традиция мъжете тържествено дават такова обещание. На ездачите не се разрешава да препускат по посока на зрителите, а на тях пък е забранено да подават от земята козела на ездачите.
Не е позволено конят да се насочва към съперник, който се е навел към земята. Забранено е да се поваля ездач от седлото, ако вече е хванал трофея, или да му се издърпва от ръцете мъртвия козел откъм гърба. Победата не се зачита и при редица други нарушения.
За разлика от сватбения улак, големият „шампионат“ се провежда съгласно правила, утвърдени от международната федерация. По тези правила спортните състезания се провеждат на отборен принцип, на специално подготвено за играта поле с размери 200 на 70 м. Играта продължава 1 час – разделена на 3 части по 20 минути всяка.
Преди началото на играта отборите се построяват в редица в центъра на игрището и дават клетва да се борят честно, строго спазвайки правилата.
Без съмнение, улак не може да остави никого равнодушен. Може би на много хора, далечни на онази култура, това би изглеждало като жестоко зрелище. Но такива състезания, възпитавали смели ездачи в продължение на векове, и днес остават най-любими народни празници. Не са малко и поклонниците на играта, които се надяват, че с времето тя ще се нареди сред олимпийските спортове.
В Киргизия пълното име на играта е „улак тартъш“ (грабни козела) . Наричат я още „кок бору“, което означава „сив вълк“. В древността, когато стадата по цяла година пасли свободно в степите без подслон и били изложени на атаките на вълците, пастирите не можели на място да се справят с хищниците. Затова смели джигити преследвали вълците до крайното им изтощение и ги удряли с бичове, като се опитвали да си отнемат животното един от друг. Смята се, че улак води корените си оттам, затова познатата днес борба за овца, козел или яре е известна и с двете имена – „кок бору“ и „улак тартъш“.
