Порода Башкир

Лесно приспособим и невероятно издръжлив, истински войн – башкирският кон

Произход и формиране на породата

Историята на башкирските коне е типична за всички степни породи. Башкирската порода се е формирала в продължение на много векове в южните части на Урал. Произходът й е доста древен, ако се вземе предвид, че първите башкирски ездачи и селекционери се появили на територията на Башкортостан (или както е по-известна тук – Башкирия) още през VII в. По-късно през XIII в. башкирските племена влезли за дълго в съседство с волжките българи. Някои пътешественици дори споменават, че говорели език подобен на българския. Башкирите били отлични ездачи и владеели стрелбата с лък от кон.

Башкирските коне водят произхода си от степните коне на Западна Азия, чиито останки били намерени в древните погребални хълмове и освен това са близки роднини на тарпаните – азиатски диви коне, които вече са напълно изчезнали и могат да бъдат видени само в енциклопедиите.

Формирането на породата продължило векове наред. Известно е, че този вид коне започнал да се опитомява на няколко места по едно и също време: например в степите между реките Дон и Днепър, в Южен Сибир, в Средна Азия.

Докато с подобряването на башкирска порода не се заели хората, башкирските коне претърпели доста продължителна еволюция, предизвикана от суровия континентален климат, а също така и от кръстосването им с други видове диви коне, един от които обитавал еловите гори на Башкирия. Именно затова сега съществуват два типа башкирски коне, свободно обитаващи пространствата на Русия: степна и планинска.

Планинският тип по-късно бил кръстосван с Донската и Будьоновската порода. Степният тип пък постепенно завързал кръвно родство с Ардените и Рисаците. След като били опитомени, тези коне станали неделима част от бита и живота на башкирските народи. Постепенно у представителите на породата били откривани все нови и нови качества. Местното население на руските степи започнало да използва породата за месо, мляко и дори дрехи (от козината на конете). Освен това башкирските коне станали и незаменими работни животни. Оказали се идеални за превоз на тежести, а в земеделието – за обработване на почвата. В Поволжието и Урал башкирските коне се използвали основно като ездови, товарни и впрегатни.

Малкият войник

Породата постепенно ставала много популярна. От втората половина на XIX в. башкирските коне дори комплектували конния състав на регулярните войски на Русия. Особено висока оценка на работоспособността си тази порода получила по време на Отечествената война в Русия през 1812 г., когато с помощта на башкирската конница руските войски успешно стигнали чак до Франция и също така победоносно се завърнали обратно. Широка употреба в миналото са имали башкирските тройни впрягове, на които можело да се пропътува по 120 – 150 км за един ден. Това разстояние Башкирските коне преминавали за около 8 часа. В Сибирската шир също пощенските Башкирски коне нямали равни. Докато Рисаците едва издържали на един курс (30 км), башкирското конче спокойно изминавало два и повече. Има сведения, че по време на Втората световна война Башкирски коне били използвани за превоз на бензин. Издръжливите кончета минавали по 100 км с два барела гориво на гърба си, като се движели без никаква почивка по два дена и почивали по един ден.

Деветте кръга на… селекцията

За съжаление обаче човекът, във вечния си копнеж по идеалното, успял да се намеси в природата на башкирската порода. Тъй като аборигенното конче не било нито много красиво, нито представително, руснаците решили да се преборят с недостатъците на породата. Така започнало всевъзможни кръстосвания и експерименти. Отначало започнали да подобряват породата, като кръстосвали представителите й с Рисаците. Смятало се е, че това дава по-дълги крака на иначе дребните Башкирци и така те щели да могат да тичат по-бързо. Освен това след кръстосването на Башкирците с коне от тежковозни породи се получавали представители с по-внушителни размери. Постоянното кръстосване с най-различни конни породи не донесло нищо добро на степните коне. Хората ги смесвали толкова дълго и толкова много, че накрая не могли да разберат какъв резултат са постигнали. Освен това кръстосването се провеждало най-често без наблюдение от страна на специалисти. Условията на живота на конете не били такива, каквито трябвало да бъдат. В суровия климат на Башкирия кръстоските не получавали достатъчно храна, а грижата за тях била чисто примитивна. Като резултат младото потомство масово измирало, а чистокръвните производители от породата били вече почти загубени. Генофондът на породата се сринал.

Сърп и чук – Ренесансът

За щастие мерките по предотвратяване на измирането на Башкирците били взети точно навреме. През първата половина на ХХ в. се намесила официалната заводска селекция. С усилията на съветския учен И. А. Сайгин бил запазен единственият чистокръвен башкирски табун, останал в Баймакското опитно производствено стопанство (ОПС). Когато започнали да се провеждат научните изследвания за чистота на породата, най-подходящи за възстановяването й се оказали само 20 кобили от Баймакското ОПС и също толкова кобили от конезавода в Аургазинския район. Селекционерите отворили специална зоотехническа документация на породата. Благодарение на това начело на породата били изведени най-добрите башкирски жребци производители – Гремучий, Гордъй, Грозни и Мамай, чието влияние било огромно. През 60-те и 70-те години изследвания, проведени от учения В. С. Мурсалимов, показали, че всички кръстоски на башкирската порода с някоя друга отстъпват по качество на чистокръвните й представители. Специално за потвърждаване на тази хипотеза било проведено изпитание за издръжливост. В него участвали 11 коня от различни породи. Сред тях имало и един башкирски кон. Всеки от конете трябвало да тегли каруца, на която след всеки 10 метра се слагали 8 килограма чували с пясък. Това продължавало, докато конят сам не усети, че не може да тегли повече, и не спре. Накрая претегляли с помощта на автоматичен кантар тежестта на каруцата заедно с чувалите и с каруцаря. Учените останали слисани от резултатите на опитите си: оказало се, че малкото, некрасиво башкирско конче можело само да тегли 4 тона и 200 кг! За съжаление обаче резултатите на многобройните опити не били забелязани. И още няколко десетилетия породата не получавала заслуженото внимание. През това време тя се развивала само в отдалечените части на Русия. Имала приложение в различни области, предимно в селското стопанство. Башкирските коне не отстъпили на селскостопанската техника и земята продължила да се обработва с тяхна помощ. Конете служили и за превоз на различни товари. А освен това кобилите се оказали невероятна находка за селското стопанство. За една година те давали до 2000 л мляко, което било изключително полезно и се използвало дори в медицината. Тъй като според изследванията то по своя състав е практически идентично с женското, то партидите му се използвали от т. нар. „детски кухни“, които осигурявали на младите родилки без достатъчно мляко за децата им сигурно средство за изхранването на бебетата. Традиционната за степните народи напитка – кумис – получила още по-голямо разпространение. Благодарение на целебните й свойства хиляди хора били излекувани от туберкулоза и кръвни заболявания. Близо до Москва дори има специален санаториум, в който лекуват с кумис белодробни заболявания и последствия от химиотерапия и радиационно облъчване при раковоболните.

Официално признаване на породата

След много години селекция едва през 1990 г., благодарение на официалната експертиза на социалната апробационна комисия към Министерството на селското стопанство и продоволствието на СССР, Башкирските коне най-после били признати за отделна порода.

Досие

„Башкирците“ са много непретенциозни що се касае до всекидневните грижи и храната. Почти цялата година те прекарват под открито небе, като се хранят с това, което им предоставя майката природа. Зимата козината им става много гъста, дълга (5 см) и леко къдрава. За разлика от другите породи коне тяхната космена покривка не изисква постоянно чистене. Те са идеално приспособени към суровите условия на севера, но понякога се нуждаят и от човешка помощ. Специално за екстремни ситуации хората строят укрития в степите – хамбари, където слагат сено за конете. По характер башкирските коне са почти диви, но са възприемчиви и интелигентни. Табунът при тях обикновено е разбит на отделни групи кобили с малки жребчета. Начело на всяка такава група си има един водач жребец. Храбростта му няма равна, затова много често можете да чуете от собствениците на башкирски коне най-невероятни истории как някой жребец до смърт отбранявал хергелето си от хищник. Ако в табун коне с различни породи има „башкирец“, то смело можете да поверите всички коне на този малък воин. Темпераментен и смел, той няма да им позволи да се отдалечават прекалено много, нито ще допусне непознат човек до тях. Истинско „куче-пазач“!

• Височина: около 142 см
• Глава – широка, с прав или „римски“ профил
• Шия – къса и доста широка, масивна
• Гръб – широк, удобен
• Гърди – широки
• Крайници – къси, силни, издръжливи
• Копита – малки и здрави
• Крупа – къса
• Опашка и грива – гъсти, дълги
• Цвят – черен, кафяв, кестеняв, сив, изабела

Освен тези оригинални качества башкирските коне имат още няколко интересни особености. Например това е единствената порода, която не предизвиква алергична реакция при деца, които иначе са алергични към коне.

• Башкирският кон живее средно около 15 – 16 години, много рядко се срещат дълголетници, които достигат до 20 години. За получаване на мляко кобилите се използват около 12 – 14 години. Като товарни, ездитни и впрегатни коне башкирците могат да се използват от 4-ата до 14-ата им година.
• Най-добрите башкирски кобили могат да „произведат“ до 2700 кг мляко за 7 – 8 месеца. В сравнение с други породи тяхното мляко е едно от най-пълномаслените.
• Твърдите копита на тези коне им позволяват да работят при всякакъв терен, без да бъдат подковавани.
• Башкирските коне са идеално приспособени към зимни условия. Те са в състояние да оцелеят при температура -44 градуса по Целзий. Могат да намират храна на дълбочина 1 м под снега.
• Установено е, че могат да изминат, теглейки шейна, между 120 и 140 км за денонощие, без да бъдат нахранени.

Американските Башкири

Днес в Америка са регистрирани около 1100 башкирски коня. Обикновено американците ги наричат „къдрави Башкири“. Те са особено популярни сред индианците. Как и кога са попаднали в Северна Америка, е една от най-големите мистерии в конния свят.