На КОНЕ от КОМ до ЕМИНЕ

0
1569

Истински подвиг представлява походът на седмината българи, които за първи път в историята изминаха 760 км по билото на Стара планина за 16 дни с коне. Преходите между хижите и биваците в Балкана са по гористи, скалисти и хълмисти терени, хребети, била и върхове, и едва на финала асфалт и пясък. Интересна е предисторията на това достойно за „Рекордите на Гинес“ изпитание. Привържениците на този прекосяващия цяла България маршрут знаят, че досега той е бил преодоляван посредством различни моторизирани превозни средства (ATV, ендуро, джипове), велосипеди или просто пеша. Героите в това приключение обаче избират за партньори най-верните си коне, с помощта на които да се придвижват и през най-труднодостъпните планински местности.

От няколко години насам инициаторът и главният организатор прави пътешествието Ком – Емине всяко лято, но тази година решава да поеме предизвикателството да прекоси тежкия път с коне. Речено – сторено.

Поканените са много, готовност заявяват повече от 20 ездача, но в ранното утро на 17 юни се оказва, че само на 7 от тях им стиска, като седмият е яхнал колело. Последният по обясним причини е фотографът на конната фиеста.

Стартът в ранното утро на седемнайстия ден на юни не е случайно избрана дата. От наблюденията на Йордан Стоянов, през последните години това са дните на лятото, в които почти не вали. Изчисленията му предвиждат, отборът и конете да почиват само един ден, в който да не яздят, така че да финишират в района на Иракли точно след две седмици и два дни. Късмет или Божия воля, но на 12-я ден се изсипва пороен дъжд. Възможност за отмора, от която всички имат нужда. Това е и единственият дъждовен ден във вълнуващото изживяване, който ги сварва в село Жеравна.

Групата почти през цялото време спи на открито, коне и хора на едно. Преходите на ден са по 12–16 часа, от които едва по 2 часа на езда. Останалото е водене на конете, тъй като условията са тежки. Удовлетворението от постигнатото обаче оказва чудотворно влияние върху тях и всяка следваща сутрин още в 4 часа те потеглят с нови сили.

Подготовката за цялото това събитие никак не е малка. Внимателно подбраните товари (провизии, помощни материали, медикаменти за конете и др.), както и предварителните тренировки, отнемат месеци. Решимостта обзема изцяло съзнанието на ентусиастите и още първата авария (скъсани дисаги), която се случва едва на втория час от старта, бива отстранена на мига с подръчни сезали, канапи и телове. Волята на походниците дори не успява да се огъне пред различните премеждия, които им се случват почти всеки ден. Срещите им с хора от планината, които живеят далече от града, им поднасят незабравими спомени и споделени откровения за смисъла на живота. През малкото нaселени места, където минават, предизвикват някъде възхищение, другаде коментари от рода на „луди хора, без работа…“. Намират се дори такива, които видимо ги посрещат враждебно. Свят голям, хора разни!

Вeликолепната седморка натрупва впечатления за години напред и опознава конете си в ситуации, неподозирани дотогава. А мъжките шеги и закачки нямат край.

Йордан Стоянов съвсем заслужено, като главен виновник на измислената и реализирана „щуротия“, получава най-голямата награда след края на 16-дневния аскетски живот в планината. Първото съобщение, което пристига минута след като стъпва с коня си (фризиеца Люцен) на нос Емине, е, че му се е родило жребче. Този човек като че ли забравя умората и от радост се впуска в луд галоп по морския бряг. Всъщност именно Йордан Стоянов е първият, убеден в успеха на конната експедиция и чест прави на малцината, които го последват в това кораво изпитание, в което се каляват дух и тяло. „Удобствата на цивилизацията, измерението на материалното, което всеки малко или много притежава, са нищо в сравнение със спокойствието, красотата и мъдростта, които ти дава броденето из гори и поляни, както и немалката доза самоуважение, която печелиш на финала. Веселите случки, споделени по различен повод из дебрите на гори и баири, рисковите моменти (на места за нас, на места за конете), с които се справяхме – всичко това съм сигурен, че ни прави всеки път по-добри във всеки един смисъл. Фактът, че осъществихме това бленувано пътешествие и че накрая сме победители без да е имало съревнование или битка, е достатъчен заряд на положителна енергия, която чувствам в изобилие у мен въпреки умората.“ споделя Йордан преди да поведе дружината обратно към родните им места, където с нетърпение ги очакваха техните семейства.

Здравко Гицов с кон Барон (80 % дунавец) попада в отбора благодарение на миналогодишното си запознанство с останалите по време на похода в Боровец, организиран от Пепи Буч. Споделя ,че това изпитание е по-трудно за животното му, от колкото за него, защото жребецът малко трудно понася компанията на други коне. „Много беше нервен, не се хранеше добре и отслабна доста. Свали някъде между 80–100 кг.“ Здравко обаче е много горд и щастлив от начинанието и сега възнамерява да отиде на кон до гроба на хан Кубрат в Украйна.

Петър Василев Стойчев – Буч с кон Желязко (8 год, порода „рилска подобрена“) през целия поход не спира да споделя, че изпитва върховно удоволствие. Този човек, идващ от Рила, където живее и работи, остава смаян от красотата на Стара Планина. На последните метри пред величествения фар на нос Емине Петър благодари на Господ за благословените мигове през дните на преживяното в компанията на приятелите си и любимите му животни – конете. „В подобно предизвикателство не бих тръгнал с непознати хора, с нетренирани и неподготвени мераклии. Това бяха дни на приятелство, мъжество и истинско спортсментство“, казва Петър и смята, че най-важни са физическата и психическата подготовка на човека, тази на коня и оборудването. Готов е да покани всеки желаещ да стане част от подобно екстремно изживяване, първо да поживее при него, след това да бъде обучен (също така и коня му) по специална програма.

Стамен Гачев е определено най-смелият в дружината, защото още в самото начало не се чувства достатъчно подготвен за подобен тежък маршрут. Признава, че няма опита на другите като ездови умения. Според приятелите му обаче той се справя отлично. През цялото време мисли за заветната цел – нос Емине, и с приближаването всеки изминат километър му вдъхва голяма вяра в собствените му способности. „Това беше голямо изпитание за мен. Беше собствено преоткриване. Благодаря на спътниците си за тези прекрасни две седмици. Приятелите са истинско богатство за човек и в тяхното обкръжение можеш наистина да забравиш всякакви светски суети и да усетиш свободата“, разказва „начинаещият“ ездач Стамен.

Един от походниците изминава последните два дни без кобилата си!!! Той предпочита да я пощади от преумората, натрупана за 600 км изкачвания и спускания. Това е Валентин Борисов, които все пак продължава да „язди“ до Черно море, но колело… Така колоездачът на финалните метри на брега на морето споделя: „Седлото определено беше по-удобно, особено за терените, през които минахме, но за мен беше особено важно да пощадя животното и да завърша успешно редом до всички останали. Така доказах преди всичко на себе си, че не се отказвам лесно“, пояснява с усмивка любителят на екстремните изживявания.

Тодор Тодоров – 41-годишният състезател, любител по всестранна езда, преминава 760-те километра с американското си колело марка „Cannondale“. В три етапа го бута и носи, а в един от дните усеща силно неразположение, тотално се обезводнява и не е способен да кара. Тогава Стамен му предоставя собствения си кон, за да се „вози“. „От дете знам за този маршрути и едва сега ми се предостави възможност да го покоря. Мисля, че всеки българин трябва да го направи, независимо как и с какво. Защото тогава ще разбере колко е красива България. Ако този поход се направи задължителен, тогава броят на емигрантите рязко ще намалее“, убедено казва Тодор и допълва, че с колело по маршрута се върви много по-бързо, особено по нанадолнищата, с конете е по-тежко. Но това не е причина да предпочете колелото. Съчувствието към натоварването на животните не му позволява да подложи собствения си кон на подобно изпитание.

Янислав Николов – треньор и състезател по конен спорт. Похода споделя с дунавската си кобила. За първи път в живота си участва в подобно интензивно физическо натоварване. „След мускулната треска, към четвъртия ден се появиха и мазолите. През най-стръмните терени много внимавахме за конете. Пазехме ги. Тогава вървим пред животните. Определено мога да кажа, че това е по-голямо и по-трудно изпитание за конете. Заслужава си. От изключително значение е подготовката и познанието. Колкото повече знаеш за конете, толкова по-добре знаеш да ги опазваш. През цялото време ги наблюдавах. Препоръчвам горещо на всички, които се занимават с езда, за 4–5 дена да напуснат манежа и да се отдадат на планината при подобни условия. Ще открият неподозирани неща не само у животните, но и за човешката воля, за тандема кон-човек. Това бе невероятно пътешествие. Връщам се у дома по-богат и по-силен“, щастлив набързо споделя умореният Янислав и няма търпение да запраши към София, защото там го чака шест-месечната му дъщеричка.

Архив сп. ЕЗДА

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име