Ако човек няма дързостта да си развее гривата волно върху коня, значи има някакъв кусур в него, твърди шефът на Националния военно-исторически музей
Полк. Йотов, разкажете ни за вашето детство? Имате ли някакви ранни спомени за конете от вашия личен живот? До 8-годишна възраст съм израснал при дядо и баба. Там живеехме в тяхната колиба. Ние казваме колиба, но тя си беше къща на 2 етажа. Първият етаж е от камък, вторият е от тухли. Със 7 стаи беше. На това му 
казваме не чифлик, не вила, а колиба. За балканджийските селца по Северна България това е нормално – колибата е палат. Къща по-малко се казва. Та живееха там родителите ми (майка ми е най-малката дъщеря на дядо ми). Идеята беше да гледат дядо ми, за да им даде земи, ливади, гори. То после стана ТКЗС-то и нещата се промениха. Но по принцип там съм израснал и съм много щастлив, защото обичам конете и миризмата им. Дядо ми беше най-добрият коневъд в селото, винаги имаше най-хубавите коне. До 60-годишнината му нямаше кой да го надбяга на пролетните кушии. Но точно на юбилея му един мой братовчед, преди да отиде войник, го надбяга. И го кръстиха Ниньо Туртулата (защото фамилията на дядо ми беше Туртулев). За съжаление този мой братовчед, като войник беше шофьор и при една катастрофа изгоря и загина. На погребението му ни събраха и заведоха цялото училище. Та по един такъв печален начин дядо ми си възвърна славата на ненадминат в кушията. Той ме учеше да яздя още от 3-4-годишен. Откакто се помня слагаше седлата на конете и яздехме двамата. А конете му бяха толкова здрави (той ги хранеше в уста), че като изпуснем кон, не можем цял ден го хванем – бяга по всички баири!
Разкажете ни за първите ви спомени, свързани с конете? Спомням си, че веднъж дядо ми ме прати да напоя конете на дола. То е между два баира – при нас е дол-баир, дол-баир. Ние сме на тежки ридове и тежки долове. На туртулския кладенец, но те от вира пият. То и ние пием от там, защото е една толкова чиста планинска рекичка. И аз надолу ги изкарах по пътечката през гората, обаче нагоре – то е 200 метра баир. Викам си – а-а, къде ще се катеря? И се качих аз на едно дърво, което е над пътеката. И като минават конете – дум на гърба на коня! Но то животното, нали не очаква такова нещо, да му скочат на гърба от горе и хукна с такъв уплах! Точно на третия или четвъртия завой ме стовари право върху една камара камъни. Нямах необелен крак, ръка, лице – целият. А те – двата коня, се прибрали сами в сайванта. И аз се прибирам, ама целият в кръв. Дядо ми вика: “Чедо, къде си? От коня си паднал, знам, аз ги видях как си дойдоха конете. Нали ти казах да ги напоиш? Да беше казал, щях да им сложа седлата.” Та всъщност, това ми е единственото падане от кон и то мина без счупвания . Но после, като направиха ТКЗС-то, хората нямаха право на частни коне. Но дядо ми ги продаде преди това. После съм яздил като курсант във Военното училище. От тогава не съм се качвал на кон. Тежичък съм вече за езда. Но да ви кажа, на млади години съм сменил 13 мотора. Те замениха конете. И сега се каня да си купя един. Моторите и конете са ми в кръвта, но предпочитам мотора, защото много обичам конете и имам чувството, че ездата, товаренето с работа, някак си ги мъчи. Жал ми е за конете. Затова сега не бих се качил на кон – с тия килограми, съвестно ми е, честна дума. Е, мога за 10-20 минути, но да се разходя, не да го яздя. Но моторът си е друго нещо.
Посещавал ли сте конезавод в България? Ходил съм в конезавода “Кабиюк” до Шумен. Това място е нещо свято – със строгото влизане – кой влиза, защо влиза. Но ми стана тъжно – показаха един кон, който е вече на 21 години. До 20-годишен е бил за основен разплодник, но като навършил 21 години го сметнали за остарял и не му дават вече да опложда. Използват го като проверител. Сутрин – той има богат опит и усеща коя кобила е разгонена, та след него пускат младия, а него го прибират, милия. Ние имаме многовековна история в това отношение. Българинът много обича коня. И това е многовековна любов, тя не се изгражда за ден-два. Разбира се, има хора, които нямат отношение и това е нормално – както във всяка друга област в живота. Но конят и кучето това са най-милите, най-верните, най-преданите приятели на човека.
Какво според Вас е конят? Конят е свято нещо. Понякога дори са ценили повече конете от жените.
Забелязвам, че между коня и човека, дори и в съвременни условия – при спортистите например, има много силна връзка. Веднага ще ви кажа – тази връзка се нарича любов. Няма ли любов, няма постижения. Любовта към животинката е много специално нещо.
Интересувате ли се от състезанията днес и от развитието на конния спорт в България? Аз гледам редовно по телевизията състезанията, които дават. А моята съпруга – Еми, също е яздила като ученичка. Тя пък обича конете повече и от мене – умира за тях. И си мечтае да има кон. С най-добри чувства го казвам! Тя даже следи къде кога има конни състезания. В Чехия като бях, разбрах, че там има международни конни състезания – и заведох там всичките българи.
А какво ви натъжава в това отношение? Криво ми е като видя как някое мършаво циганско конче го бият и товарят. Ама такъв му късметът – попаднало при циганите. Иначе има вече частници, които отглеждат и развъждат расови коне. Така че скоро ще се върне старата слава на българските коне. Радвам се, че вече има предприемачи, които отглеждат не какви да е, а породисти коне за състезания. Това говори наистина за многовековната любов на българина към коня. Затова няма случайни неща, това е генетично, то не се премахва, това си го носи човекът в себе си. Така че за живота на коня и човека могат да се пишат томове. Кучето е малко на по-заден план в това отношение. Конят е бил основното средство в едно семейство. Особено по нашите села – оряха с тях, возеха се с тях, яздеха ги, всичко е конят. Без коня нямаше живот!
А какво ще кажете за феминизацията на конния спорт? Жените обичат много конете и те го усещат това нещо. Полицаите имаха 28 коня и за празника на децата тук ние помолихме шефа им за пони. Дадоха едно, обаче то пък албинос – бяло с едни такива светли очи, много здраво. Тук го яздиха два три часа дечицата! По този повод знам, че 28 коня имат. Един мъж и една жена го бяха довели, обаче накрая понито като се поизмори, ритна жената! Тази, която го води! Страшно отмъстителни са, когато им стане нещо накриво. Може би, затова жените ги обичат повече, защото са като тях.
Какво ще пожелаете на нашите читатели? По-честичко да яздят. Защото именно върху коня мъжът е мъж и жената е жена. Там се усеща кой до къде е и за какво е роден. И ако човек няма смелостта и дързостта да си развее гривата волно върху коня, значи има някакъв кусур в него. Така че обичайте конете, но преди тях обичайте жените и не ги бъркайте.
