Великите впрегатни коне на Унгария
Участник при създаването на родната ни Дунавска породата, Нониус е една от най-известните в Европа породи впрегатни коне. Работата по създаването й започва в унгарския конезавод „Мезохегеш“ в началото на ХХ век. Това било наложено от армията, която имала нужда от ездови и впрегатни коне. Селското стопанство също се разраствало в този период с въвеждането на различни сечива като плугове, редосеялки, брани и др., а те били привеждани в експлоатация само от впрегатни коне. Тези нови изисквания наложили създаването на Нониус, порода отличаваща се с масивно, хармонично тяло и с много добра работоспособност. Породата е разпространена предимно в равнинната част по средното и долното течение на р. Дунав – райони с богати черноземни и хумусни почви в Унгария. Племенните стада се развъждат в конезаводите „Мезохегеш“ и „Хортобаги“. В климатично отношение районът, където е разпространена породата, се характеризира с високи летни и сравнително ниски зимни температури.
При създаването на породата Нониус в Унгария се очертават няколко основни периода. Първият започва в далечната 1816 г. Тогава в конезавода „Мезохегеш“ били събрани голям брой кобили с различен породен произход – Испански, Арабски, Липицански, Кладрубски, полукръвни и др. През този период не е имало определена развъдна цел. Години по-късно, след използването на известния англонормандски жребец Нониус Сеньор, се вижда определено развъдно направление. Той бил използван за разплод на кобили, които имали доста смесен произход, но оставил изравнено по тип потомство. За да се затвърдят качествата на новия тип, се прилагало родствено развъждане, като в някои случаи се стигало и до кръвно родство. Този развъден метод е прилаган в продължение на няколко поколения и допринесъл за създаването на един тип коне, изравнени в генетично отношение.
Вторият период се характеризира с ново направление в племенната работа. Родственото развъждане, което било възприето като основен развъден метод, било прекратено. Към него се пристъпвало в редки случаи и то в по-отдалечените потомства. Избягването на родство и корекция в екстериора ставали възможни чрез използването на ограничен брой чистокръвни жребци. Някои от тях оказвали положително влияние върху племенното стадо и оставили потомство, от което били заложени нови заводски линии. По този начин породата Нониус се разширила и се създали условия за изграждане на структурата на племенното стадо. Някои от създадените линии имали локално значение, а други – значение за развитието на породата като цяло.
През периода на развитието на породата чрез селекции са оформени два типа – голям и малък Нониус. Големият Нониус се отличава с едър ръст. Височината му при холката е 165 см. Той има удължени телесни части и относително по-дълги крайници. Малкият Нониус се отличава със среден ръст, хармонично тяло, широк и дълбок гръден кош и отлична приспособимост към местните условия.
Конете от породата Нониус се отличават с масивно тяло, плътна здрава структура и добра приспособимост към местните условия. От родоначалника си са унаследили масивната глава, която често пъти има изпъкнал профил на лицевите кости. Шията е средно дълга, покрита с изобилна мускулатура. Гръдният кош е широк и дълбок. Тялото е удължено, характерно за впрегатните породи. Холката е средно висока, гърбът и поясницата са удължени, крупата е леко наклонена. Крайниците са здрави, с
добре развити копита. Породата се среща най-често в цветовете кестеняв или черен.
В България Нониус се отглежда в конюшните на Добромир Домусчиев – Nonius iv – 122 Rablo. Закупеният от Унгария мъжки екземпляр е лицензиран разплодник за кобили от Дунавска порода.
