Породата има монголски корени и се е развивала в Задбайкалския край – територия на Руската федерация, която влиза в състава на Сибирския федерален окръг. Климатът по тези земи е континентален с температури през зимата до – 49°C, а лятото до + 36°C.
Конят, който обикаля по тези земи, е представител на една от най-удивителните породи коне. Произходът на козината им си остава загадка, а необичайният им плюшен вид ги прави подобни на детски играчки.
Задбайкалските коне имат тюркско-монголски произход. От векове са се установили на територията на днешна Чита (административния център на Задбайкалието, граничещ с Амурска и Иркутска област), където конете на древните тюрки и тези на монголските племена са се смесили. До XVII век Задбайкалската къдрава порода коне практически не се отличавала от монголските коне.
Историческите данни за къдравия кон сочат, че целенасоченото му развъждане започва през 1940 година. Днес породата се развъжда контролирано, но без обособена племенна книга. Конете се жигосват с цел годишно преброяване. Най-характерният белег, различаващ го от себеподобните му, е къдравата му козина. Смята се, че номадите са почнали да го развъждат още първото хилядолетие от новата ера. Удивителното в случая е, че те са чистокръвни коне. Породата е запазила качествата си на издръжливост и адаптивност към климатичните условия. По характер „плюшените“ четириноги са трудолюбиви и податливи на обяздване.
Задбайкалските коне живеят на табуни, отличават се със своята непринуденост, много развит опорно-двигателен апарат, отлично здраве, и подобно на дивите коне, способност сами да намират храна в най-тежки сурови условия. Днес конете от този вид са рядкост. Табунът в Чита наброява 300 индивида. Срещат се в Задбайкалието и на териториите на Таджикистан и Саудитска Арабия. В документ от 1890 г. пише, че Казашкия офицер от Амурския конен полк – Димитрий Николаевич Пешков изминал 8635 км от Благовещенск на Амур до Санкт Петербург на своя строеви кон на име Сьеръй (Сивия). Офицерът и неговият 13-годишен Задбайкалски кон започнали своето пътуване на 7 ноември 1889 г. и го завършили на 19 май 1890 г. За онова време, това бил абсолютен рекорд за конен преход, който бие по километри постижението на американката Нан по прякор „Двата пищова”, която 8 години по-рано изминава 4496 мили от Сан Франциско до Ню Йорк.
Въпросът за съхраняването на породата станал актуален, когато се появила потребност от използването на издръжливостта, работоспособността и продуктивността на Задбайкалските коне в стопанската работа. Така през 1984 г. в известната Читинска конюшна се създава генофондна конеферма, която имала за задача съхранението и размножаването на Задбайкалските коне.
През 90-те години на миналия век Задбайкалският къдрав кон вече се бил прославил с издръжливостта си на дълги разстояния. Предполага се, че в края на XIX век сибирски заселници са пренесли къдравия кон в Америка и поставили началото на Американския Башкирски къдрав кон, който досущ прилича на Задбайкалския. Въпреки приликите, произходът на американския къдравелко не е напълно изяснен . Съществуват много теории за произхода му, но нито една от тях не може да бъде потвърдена на 100% и защитена с факти. Част от теориите са, че произхода им е от руските башкирски коне, теза опровергана от Шен Томас – автор на книгата „Къдравият кон в Америка – митове и тайни”, написана след задълбочени консултации с руски учени.
Фермите в щата Тексас, където селективно се отглежда Башкирски къдрав кон, използват козината за направата на шапки, шалове и играчки. Козината на Американския къдрав кон притежава хипоалергенни качества.
Друга любопитна теория гласи, че по време на ледниковия период, конете са преминали по леден провлак в Америка. Американският къдрав се отличава по това, че лятото сменя изцяло космената си покривка и пуска дълга, къдрава козина през зимата. През лятото ще ги познаете по къдриците по ушите и около очите им. Те са определено и по-високи от Задбайкалските със своята височина при холката от 150-158 см. Задбайкалския къдрав кон се отличава с къси крака, къс гръб, масивна глава, широко чело. Има здрава костна структура и хубава, гъста, дебела козина, особено през зимата. Цветове: сиво, тъмно и светло алесто с черна грива и опашка, често се наблюдава „зеброидност”. Развиват до 3-9 км в час. Характерна черта на този вид коне е дълголетието. Плодовитост – 72-90%
