Конете от известната руска тройка
Вятските тежковози са стара порода руски коне. Те се появяват в края на XVII и началото на XVIII век, а техен дом става Вятската губерния, която дава името им. Тези здрави коне са обитавали местностите на усойния Север. В този факт се крие разковничето за прословутата им издръжливост в тежки метеорологични условия. В съвременна Русия Вятската порода е разпространена в Удимитрия и Кировска област.
Пика на своята популяризация породата достига през XIX век, когато конете започнали да се използват за впряг в известната „Руска тройка“. За това свидетелства картината на Борис Кустодиев „Масленица“.
Предци на породата са дивите кобили и жребци от гъстите гори на Северна Русия, т.нар. аборигенни породи. Селекционерите бързо оценили по достойнство превъзходните работни качества на тези горски коне и започнали да ги кръстосват с местните домашни породи, за да увеличат тяхната сила и издръжливост. Резултатите скоро били налице. Появил се Вятския тежковоз, който станал силен, трудолюбив и справящ се във всякакви екстремни условия.
Конете от тази порода бързо получили най-високи оценка и признание. Започнали да ги използват в селското стопанство, на полето, в дърводобива и транспорт на тежки товари на кратки разстояния.
От дивите си предци тези коне са наследили невзискателността си към храната. Дори най-бедният стопанин можел да си позволи да отглежда кон от породата. Здрави и издръжливи, менюто им може да включва само трева през лятото и сено през зимата. Това помага да нямат почти никакви проблеми с храносмилателната система. Тези коне никога не остават гладни, способни са сами да намират храна. Пуснати целогодишно на воля, с месеци да се оставят на свобода, без притеснения, че ще останат гладни.
Заради ниския им ръст и късното съзряване, често грешно ги наричат понита. За типичните представители на породата са характерни малката глава, широкото чело, мускулестата шия, широките гърди и дългата и гъста грива. Лятото често имат нужда от подстрижка.
Представителите на породата днес са средни на ръст впрегатни коне. Интересно е, че се намират стопани, които да ги ползват и в конкур ипика. На цвят са кестеняви и вредки случаи алести. Характерна за породата е тъмната лента от средата на гърба до опашката, наследена от дивите им предци, както и зебровидната украса по краката им. На височина при холката достигат до 146-155 см. По характер и темперамент вятските коне са доброжелателни, енергични и подвижни. Лесно се поддават на обучение и се приспособяват бързо към външните климатични промени.
Големият плюс при конете от тази порода е, че са слабо податливи на болести и простуди. Имат и висока раждаемост. В днешно време породата се възражда и може да се похвали с голямо търсене не само за нуждите на селското стопанство. Благодарение на множеството положителни качества и старанието на коневъдите, вятските коне се използват много успешно и в туризма. Без съмнение това са едни от най-полезните и издръжливи представители на семейство еквиди.
История
Силният износ на породата в различни краища на Русия и зад граница довело до рязък спад в нейната численост в губернията. За възстановяването й през 1844 г. бил създаден „Вятская земская случная конюшня” (от 1885 – Национална заводска конюшня). Вятските коне били показани на Всенародното изложение на коне в Москва (1866), на Международното изложение в Париж (1867) и на изложба в Ротердам (1880).
В началото на XIX в. породата се подобрява с кръв от тежковозни ексземпляри. Това се случвало в частни дворове, без всякакъв контрол, което довело до упадък на породата. Числеността й толкова намалява, че историята записала неуспешните опити да бъдат намерени Вятки за тройката на император Александър III през 1890 година. Две години по-късно, на среща на ветеринарите в Русия, било официално обявено, че конете от породата са вид застрашен от изчезване. През 1900 г. проф. Придорогин организира експедиция у успява да открие във Вятския край достатъчен брой екземпляри от животните. По-късно през 1918 г. специалистът-животновъд Н. А. Любимов успява да намери 112 коня от породата и организира тяхното участие на първото Всенародно изложение на работни коне в Русия. Конете предизвикали голям интерес сред публиката, а журито им присъдило сребърен медал и сребърна купа от народното коневъдство.
Независимо от опитите отделните индивиди да бъдат записани в племенната книга, породата дълго време била в застой. Подем на вятското коневъдство настъпва през 1943-45 година благодарение на Удмурския и Зюздински конезаводи за Вятки. Те обединяват десетки конеферми, които развъждат коне от породата. Били създадени районни племенни книги и установени стандарти. Броят на конете от породата се увеличил значително и достигнал 1100 индивида.
През 50-те и 60-те години на миналия век в Русия масово се закриват конезаводи, а стотици ценни екземпляри били откарани в месокомбинати. Малкото останали коне били безразборно кръстосвани с Руски тежковоз, Орловски и Руски рисак и положения до момента труд за развитието на породата бил заличен.
През 70-те години на XX век се заговорило за генофонда на руските аборигенни породи. През 80-те следва насочена работа и опити за възраждане и опазване на руските породите коне. Създават се 6 репродуктивни конеферми с общо 300 индивида. През 90-те години на миналия век се провеждат няколко поредни изложения на Ижевския хиподрум. В Удмутрия е разработена програма за „Съхранение и развитие на вятската порода в Удмуртската република за периода 2004-2010“.
От 2007 година породата Вятка официално се съревновава на ВНИИ (Всерусийски научно-изследователски съюз), а това означава, че се готви издаването на национална племенна книга. Издават се паспорти на конете и се извършва централизиран племенен отчет. Така към днешна дата Вятка официално е отечествена руска порода коне с превъзходни качества и селективен контрол.
Вятският кон е съхранил уникалния си „аборигенен“ екстериор
- Височина при холка – до 146-155 см
- Широко чело
- Къса шия
- Дълбоки гърди
- Широк и прав гръб
- Леко скосена и закръглена задница
- Сравнително къси крайници
- Неголеми копита, прави, със здрав, тъмен рог
- Буйни грива и опашка
- Дебелокожи
