Природа наоколо е в сияние. Въздухът, атмосферата, свободата…всичко е прегръдките на синьото небе. От далеч като стражи стоят изпънатите върхове на Рила и Стара Планина, а Витоша и Плана планина си поделят гостоприемното ухание на борови иглички.
Сняг, хребети и коне
Минус 13 градуса е. Оставила съм зад гърба си „часът на синята мъгла“ в София. Толкова е студено, че в противовес на синьото си мисля за червено вино. Децата, както винаги, никога не им е студено. Нетърпението да яздят е в пълен синхрон с румените бузки и неразумието да държат поводите без ръкавици.
Стопаните на „Синьото ранчо“ Катя и Милен правят график. Всяко дете ще язди по 30 минути с водач на кон, задължително с тока и предпазна жилетка. А конете – сякаш по цял ден чакат деца. Кротки, дружелюбни, с висулки в гривите – готови.
В ранчото на пасищни условия се отглеждат около двайсетина кончета от различни породи, сред които и редките за България Пейнт и Куотър Хорс. 5 кончета са на пансион, по желание на собствениците им, с идеята да са по-близо до естествения им хабитат – природата. Амуницията е уестърн, а маршрутите за езда десетки. На където и да погледнеш можеш да запрепускаш през синята необятна шир.
Горещият ароматен чай, с който си греем ръцете, подсказва какво очарование от билки е притаило дъх под снега и чака своя час през пролетта. Децата след ездата са някъде из огромните рулони в компанията на коне и кучета и никой не пита „Кога ще си ходим?“
Това е то – магията на Синята планина -колкото повече се стъмва, толкова по-синьо става, а от София ме делят само някакви си 25-30 минути път с автомобил.
