На пръв поглед Берберският кон не впечатлява с нищо. Външността му е съвсем обикновена, особено за съвременните хора, които погрешно асоциират понятието „източен кон“ с рафинираната красота на арабската порода от шоутип.
Хората в миналото обаче предпочитали Бербера и в ездата и в развъждането. През XVI–XVIII в. породата била сред трите най-ценни в Западна Европа, наред с турските и Андалусийските коне. В някои години влиянието и́ върху европейското коневъдство било много по-силно от това на която и да е друга порода.
Издръжливостта и устойчивостта на този кон са поразителни. Здравето му е удивително добро. Не случайно казват, че „Берберските коне умират, но не остаряват“. А те умират на такава почтена възраст, че са достойни за книгата на Гинес като дълголетници. Ако към това се добавят и характерните за източните коне пъргавост и здравина на краката, липсата на изящество може да се пренебрегне. Все пак, в миналото работните качества на коня били оценявани много повече от екстериорните.
Днес обаче „звездата“ на бербереца е доста помръкнала. Породи, в чието селектиране този кон е изиграл огромна роля, успели да го надвият и по пъргавост, и по красота. Но това, което никой не може да оспорва у Бербереца, е обаянието на древността и живата история, която можеш да почувстваш, когато си около него.
Берберската порода е разпространена на огромно пространство между Алжир и Мароко. Съществуват различни разновидности, но основните са три според зоните на обитание: прибрежната зона, Атласките гори и вътрешните плата с височина 1200 м. Северна Африка, за разлика от арабските страни, е с преобладаващ планински релеф и Берберските коне са прекрасно приспособени към него. В планинските райони, където условията са по-сурови, конете са по-леки, с ръст по-малък от 144–153 см и с непропорционално развитие. Те имат голяма глава, тесни гърди и „увиснала“ крупа. Но в същото време са подвижни, не са капризни и са много издръжливи.
В прибрежните райони конете са най-високи (над 175 см), с по-плътно телосложение и имат по-закръглени форми. Там е било практикувано кръстосване на Берберските с Арабските коне. Най-добро съчетание между добре изразен тип на породата и добри условия за отглеждане може да се намери на високите плата по западната граница на Тунис и в Мароко. На юг, в края на Сахара конете са по-леки, с по-дълги крака и по-елегантни.
Между две морета
Берберската порода получила названието си от племената в Северна Африка, които били наричани от римляните бербери (или варвари). След като този регион бил завоюван от арабите, към него се прикрепило названието Магриб, т. е. Запад.
В историята на берберите има много загадки. Смятало се, че Африканският континент през доисторическата епоха не бил запознат с конете. Въпреки че са намерени скелети на няколко коня датирани от ерата на палеолита, появата на опитомените коне в Северна Африка става доста по-късно.
През II хилядолетие пр.Хр. конеразвъдната култура, зародила се на Изток, на територията между Кавказ и Фергана, започнала да се разпространява в Асирия, а след това и в Египет. След нашествието на гиксосите, които били прогонени през 1542 г. пр. Хр., „бездомните“ египтяни си осигурили собствени бойни колесници. Така в Африка попаднали първите коне от източен тип – леки и пъргави, с тънки кости. През Средновековието върху тях влияние оказали конете на персийците, арабите и други азиатски народи.
През XIII в. пр. н. е. започнало нашествието в Египет на „морските народи“ (събирателно название на различни култури). Известни са изображения, на които се вижда как коне били превозвани през морето. Египет издържал този натиск, но много от нашествениците се заселили в района Магриб. Именно техните коне станали прародители на Берберите.
Поводите–излишни
На територията на Северна Африка още от древни времена съществували различни конни култури. Особено впечатляваща била тази на нумидийците – преките потомци на берберийците. Те яздили не само без седла, но и без поводи! Истински древен филиал на Пат Парели!
Силиус Италикус (III в. пр. Хр.) пише: „Нумидиецът препуска с коня си, без да знае, че има такова нещо като удило. Той играе между ушите на коня с гъвкава пръчка и конят се подчинява също така бързо и безрезервно, както би го правил с пълна амуниция“. Два века по-късно в описанията на Страбон се говори вече и за поводи: „Нумидийските ездачи са въоръжени основно с копия. Те седят на неоседлани коне и ги управляват с помощта на повод. Конете на всички тези народи и техните най-близки съседи са малки, пъргави и толкова послушни, че могат да бъдат управлявани само с пръчка или хлабав повод. Те като предано куче следват своя стопанин“. Третият вариант за управление на коня при нумидийците е с помощта на въженце, подобно на нашийник. Той обаче бил различен от познатата ни днес кордела – затягал се доста по-силно.
Нумидийската конница била огромна сила във войската на Картаген, а след падението му участвала в битки на римляните. Те оценили майсторската езда и конете на нумидийците и основали в Африка конезаводи, от които по-късно снабдявали армията и аристокрацията си с елитни животни.
Напред, на запад!
През VII в. Северна Африка била нападната от арабите, които се съюзили с берберийците. Тук възниква въпросът за „арабското влияние” върху берберската порода. Но в тази хипотеза има недоизяснени въпроси. Били ли са конете на арабите, които покорявали Магриб, арабски или са били коне на покорените народи – египтяни, сирийци, персийци? Били ли са достатъчно многобройни?
Така или иначе през следващите векове, когато арабската порода вече придобила своите съвременни черти, започнала да оказва голямо влияние на коневъдството в Северна Африка (арабите вече съставяли значителна част от населението на Магриб). Смята се, че първоначално Берберските коне били с тъмни цветове на козината, а най-разпространената днес разцветка – сивата, е резултат от кръстосване с арабските коне. Оттам идва и рядко срещаният сред Берберийците леко извит профил на шията. В последно време кръстосването на двете породи е придобило толкова големи мащаби, че вече е трудно да се намери чистопороден Бербер. Статистическите данни сочат, че на всеки Бербер се падат по 4 Арабо-бербери. Но и днес представителите на стария тип на породата значително се отличават от арабските коне.
През 711 г. маврите – бербери под предводителството на арабите нападнали Пиринейския полуостров. Това било началото на над осем-вековно владичество на маврите в Испания, което оставило ярка следа в културата и разбира се в коневъдството на страната.
Мнозина смятат, че Андалуската порода се е сформирала в резултат на кръстосване на местните коне с Берберските. Но испанците не са съгласни с такава „официална позиция“: Според тях испанските коне са били по-добри от северно-африканските, затова стопаните решили да не съсипват породата. Роднинската връзка между Андалуската и Берберската порода обаче е очевидна – не само от сходството в екстериора, а се потвърждава и от специални ДНК изследвания.
Любимците на кралете
През Средновековието и Ренесанса Берберската порода била изключително ценена в Европа. Тези коне неведнъж се оказвали под седлото на европейските монарси, сред които е и английският крал Ричард II. Едно от големите имена в ездовото изкуство Антуан де Плювинел имал особено високо мнение за способностите на Берберците в обездката. Много от майсторите в тази дисциплина през XVI–XVII в. се съгласили с оценката му. Не случайно тези коне били използвани за подобряване на породи като Неаполитанската и Фризийската.
Един от най-известните Берберски коне – Шам, бил подарен от тунизийски бей на френския крал и дал феноменално пъргаво потомство, към което по права линия са легендарните Метчем и Еклипс. Дълго време Шам бил смятан за арабски кон.
В Средиземноморието Берберецът бил отдавна познат. Голям дял северноафриканска кръв имат редица местни породи. А след нашествието на маврите и кръстоносните походи Берберският кон станал известен и в по-отдалечените страни. Той се превърнал в основен подобрител в коневъдствата на Франция, Англия и Германия.
Берберският кон постигнал върха на славата си при откриването на Америка. Пренесени в Новия свят, Берберите участвали в селектирането на всички американски породи. По времето на Наполеон обаче на мода излезли арабските коне и интересът към Берберските, от страна на европейците, постепенно намалял.
Универсал с „неизвестен“ произход
В Европа най-големите поклонници на Берберската порода са французите. Именно те донесли в Магриб европейския опит за водене на племенни книги. Берберските коне били яздени от сагите – кавалеристите на колониалните френски войски. През 1965 г. обаче Берберската порода във Франция претърпяла голяма криза – племенната книга била затворена и селекцията станала практически невъзможна. Берберците тогава се водели като коне от неизвестен произход или в най-добрия случай били записвани като Англо-арабски.
В родината си тази порода също преживяла тежки времена. По няколко стотици коня на седмица били продавани във френски кланици. Някои от любителите на Берберските коне обаче продължили да ги развъждат. През 60-те–80-те години издръжливи и послушни, тези животни вярно служили на ездачите от много спортни клубове. Едва през 1987 г. била създадена Международната организация за развъждане на Берберски коне.
Днес в Алжир развъждането на породата е в криза. Доста по-добре стоят нещата в Тунис – именно Тунизийските коне се смятат за най-добри в Африка. Берберите от Мароко пък са най-достъпни за експорт, но сред тях има много със съмнителен произход.
„Феновете“ на породата във Франция пропагандират Бербереца като универсален кон, особено за любителска езда. „Пробив“ в големия спорт той може да направи само в надбягванията.
Послушен, гъвкав, пъргав и най-вече – невзискателен… Е, може би Европа трябва да очаква ново „нашествие на маврите“…
- Глава: не много голяма;
- Шия: широка, яка, с плавни извивки;
- Крака: не много изящни, понякога малко къси, но със здрава костна система и много издръжливи;
- Крупа: висока, наклонена;
- Грива и опашка: гъсти, красиви, не много дълги;
