Легендата Генко Рашков

0
145
Българският отбор по конен спорт в Мюнхен

Един от първите републикански шампион на България по прескачане на препятствия. Уникален спортист, изявен и в гимнастиката. Един от малцината, отличени заради усърдието, волята и хуманното си отношение към конете. По тоталитарно време, като състезател го канят от Федерацията в Западна Германия да оглави дисциплината всестранна езда. От българска страна обаче отказват да го пуснат, за онези години това е табу. Завършва военно училище, кавалерийски офицер, после е подполковник. Генко Рашков е в школата на ЦСКА от нейното основаване през 1946 г. Повече от 15 години е треньор на националния отбор на България по всестранна езда. Умира през 1976 г.

Генко Рашков е емблематична фигура за българския конен спорт и историята, свързана с него. Крум Рашков си спомня за своя баща:

„За мен освен баща, човек и учител е и много повече – формирал е до голяма степен това, което съм аз в момента“, разказва с нескрито вълнение неговият син д-р Крум Рашков.

Генко Рашков

За него казват, че е голямо изключение в спорта. Започва да язди едва във войнишка възраст, през 1918 г. За разлика от него, много хора днес казват: „Късно започнах да яздя, не можах да се развия“. Но при него не важи тази формула, доколкото въобще я има. Бил е изключително спортна натура. Футболист, един от основоположниците на ФК “Марица” – Пловдив. Талантлив и изявен гимнастик. Виждали са го да прави салто на четири коня. Невисоката му фигурата, талант, воля, дисциплина, себеотдаване – всичко това го направи голямо име в спорта.

„Баща ми имаше желязна психика, не можеше да го извади от равновесие абсолютно нищо, щом се състезава“, разказва Крум. Забележително е било и отношението му към конете. „Той по-скоро работеше с любовта си към животното, което му отвръщаше със същото. Имах чувството, че неговите коне можеха да скочат и от покрива, стига той да искаше това, такова доверие му имаха. Свидетел съм, когато влизаше в конюшнята, минаваше през всички боксове, галеше и говореше с всички коне, наблюдаваше ги как са, раздаваше им награди”.

Първите преки наблюдение, а после и спомени на сина са състезателното време на Генко от края на 40-те години. Първите състезания тогава са се провеждали на стария хиподрум, сега ж.к. Хиподрума в столицата. Още тогава той е бил един от лидерите в конния спорт по прескачане на препятствия. Като треньор, когато някой е унивал , че не е завършил състезание, той винаги давал примера със себе си, че на първото си състезание три пъти е спирал и не е могъл да скочи препятствието. Всъщност наистина така е започнала бляскавата му кариера на ездач.

За него се разказва и друго изключение от времето, когато яздел кон Творител – животно, което също било извън всички правила (ниско – 165 см, със седлист гръб, но с характер и качества за скачане, каквито малко коне притежавали). Именно с този кон Генко Рашков започва пебедния си наниз от отличия, първо в чужбина. С този кон поставя и рекорда на България за скок от височина 2 м. Постижение, което е надминато само веднъж от кобила Мина с ездач Ботьо Ботев – 2,05 м.

Освен с Творител, прави първи награди и с Грик – трофеен кон от Унгария. Вследствие идва и Еуфория от конезавода в Божурище, където са се развъждали коне специално за кавалерията.

Някои сравняват спортната му кариера с онази орисия, свързана винаги с второто място. В началото никога не е бил първи на държавни първенства, или втори, или трети. В същото време обаче в чужбина безапелативно е обирал първите места. Д-р Крум Рашков си обяснява това с изключителната му психика и мобилизация, когато е трябвало да представя страната ни. Други ездачи са имали далеч по-добри постижения от него в България и почти никой няма резултатите, които той има в света.

Става пети на олимпийските игри през1956 в Дтокхолм. Година след това вече е с победа в Букурещ по всестранна езда,жъне титли в Белград и Загреб по прескачане на препятствия. Пак през 1957 на еврпеското в Англия е пети с отбора, като в състава му взлизат оюе Васил Захариев и КОнстантин Венков, като последният участва през третия ден със счупена ръка, така че отборът да завърши. От над 80 участници е 16-и на олимпиадата в Рим – 1960 г. с кон Кратер, когото възсяда в последния момент. Конят до тогава е подготвян за Зорничко Попов. Завършва чисто, но го наказват за време. Не познавал коня и не си позволявал да галопира. И днес твърдят, че без тези обстоятелства е влизал в шестицата. Кат правило било при него през първия ден от състезанието да не се прояви добре , да бъде много силен втория ден и добър на третия. Така побеждавал. Неизменен републикански шампион за България по конкур ипик. В периода 1960-1965 г. във всестранната езда изобщо нямало кой да го бие. След Еуфория яздел Булдог, Багдад, Разгон, Рефлекс…който и кон да вземел  – все постигал забележителни успехи. Българско име, което по това време познава, признава и уважава целият свят.

„Когато възсядаш коня, трябва да си оставиш нервите на закачалката“, казвал често на синът си. Не е допускал да се бие кон. „Можеш да го подсетиш, да го подбутнеш, и най-много да му се скараш с по-суров тон.“

В разговор с негови възпитаници се чуват само добри думи. Бил и изключително честен човек, прям в отношенията си с хората, прецизен в работата. Много директен, до грубост понякога, но честен и искрен и затова са го уважавали. Пишел подробни планове за работата в националния отбор по дни и часове за много време напред. Как и колко ще галопират конете, с такъв темп ще скачат еди какви си профили… Нещо което в момента не съществува като схема , твърди д-р Крум Рашков.

“Доста властен бе на моменти. Имахме доста спорове, когато станах генерален секретар на Федерацията. Той беше съюзен треньор в нея и същевременно треньор и на националния отбор. Каза ми, че не е редно да работим заедно, много семейственост се създава и беше съвсем прав. Той реши и напусна Федерацията и замина за Пловдив през 1981 г. Решението му беше изключително принципно и категорично.”

Генко Рашков е идейният баща на конната база „Хан Крум” във Войводиново. Хората от пловдивско си спомнят за него, как с хъс е творил, ръководил. На мястото на сметището на селото във Войводиново той създава базата. Конюшни, административни сгради, плацове, стадиони, кули – всичко е по негова идея. Тогава го назначават за управител във Войводиново. Организира и световна купа и я провежда до момента, в който навършва по-напреднала възраст. През 1985 г. по съвет на синът си Рашков, се завръща отново в София, въпреки че много се е сърдил за тази му идея. Аргументите на Рашков младши са, че е по-добре хората да го запомнят така активен, отколкото после да започнат да му се подиграват.

Синът за бащата – лично

Крум Рашков

За първи път се качих на кон във Военното училище 1957 г., където татко беше командир на ескадрона там. Бях на 12 години. Лично баща ми ме качи, занимавах се за известнен период от време, после прекъснах. Истински започнах да яздя 1960 г. Тогава започнахме на хиподрума в София и основно на базата “Хан Аспарух”.

Изключително съм благодарен на нашите треньори –ръководители ми бяха Радой, баща ми и Рашко Фратев. Аз бях в групата на баща ми. Те създадоха една изключителна подготовка. Има нещо, което не се прави никъде в момента в България – ние яздехме 6 месеца на корда и 6 месеца без стремена. Сложихме стремена чак след първата година. Скачахме паркури без стремена паркури, с ръцете встрани. Направиха всичко възможно да изградят от нас добри състезатели.

Второто нещо, за което съм благодарен на баща ми и на другите треньори е, че слязоха от своите коне и ни ги дадоха.. Защото за да тръгне един състезател и да се изгради му трябват подходящи коне.

Когато бях 18-годишен, баща ми забрани да ходя на международни състезания. Тезата му бе, че имам пред себе си много години да участвам в състезания, но важното е образованието ми. След като завърших висше ме поканиха да завърша и школата в Симеоново и пътят ми да тръгне в съвсем друга насока – на Държавна сигурност. Баща ми обаче се намеси и каза, че няма да позволи след 5 години да стана полицай. Толкова е бил прав в оценките си онова време. Доволен съм, че го послушах.

Когато ме назначиха да работя като ветеринар на конно-спортна база “Хан Аспарух”, баща ми отново ми помагаше. Не знам доколко беше прав, но той ме отказа да се състезавам твърде рано, през 1972 г. Бях на 32 години – най-добрата възраст за един състезател, когато има възможности. Аргумента му бе железен: “Не можеш да лекуваш конете на своите конкуренти и да се състезаваш с тях. Утре не ще успееш да излекуваш някой кон и ще те обвинят, че си го направил нарочно!”. Отказах се и не съжалявам и за това. Благодарен съм му за всеки един съвет. Благодарен съм за всичко което е направил за и от мен.”

Архив сп. ЕЗДА

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име