Това е лов с коне и кучета. Преследват се лисици, елени, зайци и друг дивеч. Преследването продължава, докато обезсиления дивеч достигне до пълно изтощение и бива догонен и хванат от кучетата или ловците. Този лов се практикувал още от галите, франките и древните германци. Най-масов бил обаче в Англия.
Обстановката на лова с коне и кучета е невероятно ефектна. Персоналът за лова и самите ловци задължително са облечени с червени фракове, бели кожени гамаши и черни ботуши с подрънкващи шпори. Всеки един от участниците има нагайка, а на седлото е вързана малка медна тръба в кожен калъф. Тази тръба служи за свирене на сбор или за даване на сигнал за онези, които са изостанали от групата, в първоначалния си вариант за целта е използван рог. Сбруята се състои от английско седло и юздечка с мундщук, на краката на коня се слагат специални кожени гамаши от коляното до бабката, те предотвратяват нараняването от бодливите храсти и клоните в гората по време на ездата.
Типичната картина на лов за лисици в Англия изглежда така: два часа преди началото на предварително определено място се донася лисицата и се запушват всички възможни лисичи дупки и скривалища в околността. Ловците се събират на около два километра от мястото на пускане на животното.
Водещият лова пристига с двуколка, изслушва доклада на пикьора (главния кучкар) и се прекачва на кон. Цялата процесия бавно се отправя към мястото на събитието. Пикьорът предвожда кучетата, един от помощниците му се движи успоредно с тях, а другите следят дали всичко е наред от другите страни и в случай, че някое от кучетата се е отклонило от предначертания маршрут, имат грижата да го насочат към мястото на лова. Собствениците на кучетата и гостите им, зрителите на коне, в каляски и пеша, се движат след тях. Най-ефектно изглеждат дамите, облечени в рокли за езда – черни, сини или виненочервени, с воали и цилиндрични шапки.
По правило след не повече от четвърт час кучетата попадат на следите на лисицата. Чува се неистов лай и започва истинското преследване. Ако лисицата се крие в храсталака или в гората ездачите изчакват докато кучетата и кучкарите я изгонят на открито и когато това се случи, започва бясно препускане, като всеки от участниците се стреми да бъде възможно най-близо до плячката. По време на преследването се преодоляват всевъзможни препятствия – дупки, ровове, каменни стени, дъсчени огради, ручеи, канавки и т. н. Често някой от ловците може да отпадне от лова със счупени ребра, ръка или крак.
Понякога кучетата губят следите, тогава кучкарите и ловците започват да оглеждат всеки храст и вдигат невероятен шум с виковете и кречеталата си, докато следата бъде намерена отново. Случва се измъчената лисица да забави бягството си и в един момент да попадне сред глутницата. Кучетата мигновено я разкъсват. Да присъстваш на място в този момент, е всъщност целта на цялото лудо препускане. Ловецът, пристигнал пръв на това място и успял да се добере до поне до един къс от лисичата козина, е героят на деня и царят на лова. Той получава правото да закачи на токата си сребърна карфица, а по време на вечерята да вдигне тост за здравето на кралицата. Карфиците по токата на джентълмена са свидетелство за доблестите му. Когато ловците успеят да отнемат дивеча от кучетата, те по правило получават главата и вътрешностите.
Най-често обаче лисицата води след себе си ловната кавалкада и се скрива в първата срещната дупка или преплува някоя рекичка или езерце. В такива случаи кучкарите събират кучетата, а участниците в лова се разотиват, овесили нос. Много рядко ловците имат късмет и хващат повече от едно животно – такива изключения са предмет на най-скъпи спомени.
В западната традиция този вид лов се нарича “Hunting Par force du chien” (буквално лов с помощта на кучета) и се дели на класове в зависимост от преследвания дивеч, съответно от породите кучета, конете и не на последно място от местността. Описаният лов е от първи клас. В него взимат участие предимно високопоставени ловци. Участниците трябва да бъдат много добре подготвени и да притежават по няколко коня, които се тренират около 3–4 месеца за подобно изпитание. Обикновено победители в лова стават най-често младежи. Можем да си представим какво разтърсващо изпитание бил кралският лов за достолепните полковници и генерали в оставка, защото само главоломното препускане по пресечена местност в продължение на няколко часа са достатъчни, за да изпият силите дори на най-младия и трениран ездач.
Ловът от най-нисък клас е достъпен за всеки, който може да се държи в седлото, кучетата се подбират произволно, използва се заек, а местността е предимно равна.
През XIX в. в Англия ловът с коне и кучета се превръща в национален спорт. Създадена е и специална порода коне за лов – хънтер. За различните видове дивеч се използват и различни породи кучета: за елени – стегхаунд, за лисици – фоксхаунд, за зайци – бигъл.
Отглеждането на много кучета и коне струвало купища пари и давало хляб на хиляди фермери и други жители на страната. След откриването на ловния сезон се забавял обичайният ритъм на живот, парламентът опустявал. Почти всички английски парламентарни знаменитости били страстни поклонници на лова. Този вид лов е достатъчно разпространен и до днес.
От острова ловните страсти на кон се пренасят и на континента и стават популярни във Франция, Германия, Италия, Австрия, Полша и Русия. Най-голяма популярност, блясък и великолепие ловът с коне и кучета достигнал във Франция при Луи XIV от средата на 17-и век.
При липсата на дивеч се прави т. нар. изкуствена следа, например с помоща на попарена козина от лисица. Тя се влачи по предварително избран маршрут със съответните препятствия, след което по тази следа се пускат кучетата. Във всичките си варианти целта на лова е да се достигне определено място и да се даде сигнал с рог, тръба или обикновена свирка.
Ловът с коне и кучета е сериозно изпитание за конете, развива смелост и решителност у ездача, изисква бърза преценка на обстоятелствата и възможностите на коня.
По материали от сп. “Horse & Hound” 12/2003 и сп. „Охота“ 1/1998 и др.
