Славно минало (1)

0
738

Петко Йотов е роден на 2 септември 1947 г. в с. Славщица, Тетевенско. Завършил е военно училище и военна академия и е доктор на науките. Бил е строеви командир. 13 години е преподавал във Военно-въздушното училище и във Военната академия “Г. С. Раковски”. От 1989 г. е началник на Националния военно-исторически музей. Женен е, има две деца и три внучки.

Човекът с най-известния мустак в България не скрива задоволството си от предстоящия разговор и не щади комплименти, че у нас вече има списание за коне. Приказката ни се завърта около 90-тата годишнина на музея, която се чества в начало на месец юли. Чаровният ни гид ни повежда през годините, за да ни разкаже как е създаден музея.

Идеята за основането на главен военен музей се ражда още в първите години след Освобождението. През 1907 г. се откриват първите военни музеи в Плевен, в Бяла и в други места в България. Те са военни, защото става дума за освободителната Руско-турска война. Но идеята за главен музей продължава да съществува. В хода на първата Световна война в Берлин има една прекрасна изложба от картини на нашите военни художници, които са рисувани на самия фронт. Освен това в тази изложба участва и така нареченото войнишко творчество под формата на рисувани вазички, табакери, запалки, сувенири, мини, гранати, гилзи от снаряди и всевъзможни други военни атрибути. Всички тези творби и най-вече рисунките, получават много висока оценка. Когато се връщат от изложбата в Берлин експонатите са прибрани в склада на военното училище. И тогава става ясно, че с тази изложба може да се положи началото на Главния военен музей. На 4 юли 1916 г. генерал Никола Жиков – главнокомандващ на Българската армия по време на войните, подписва заповедта за създаване на Главния военен музей в София.

През 1989 г. музеят става национален първенец по посещаемост. “Гордея се, че интересът към музея се завръща. От миналата година доста училища избират точно тук да си връчат дипломите на завършващите. Тези момичета, тези момчета ще оставят завинаги по нещо в музея и обратно – ще си тръгнат от тук със знание и спомени. Това е бъдещето на България, а тук, при нас, е връзката с миналото”, не крие задоволството си шефът на музея.

“90 години Български национално-военно исторически музей” – това е името на уникалната изложба, която е подредена по случай юбилея. Между множеството снимки и картини на знамена има и на знаменити знаменосци на коне.

Знамена, коне, сам отворихте дума по нашата тема! От къде да започнем разговора? Със спорния въпрос: Кое е опитомил по-напред човекът – кучето или коня? Това са най-древно опитомените животинки. И много векове, бих казал 30, 40, 50 столетия вече, човекът е бил рамо до рамо с коня. Конят му е брат, приятел, майка, баща. Освен за езда, за работа, за компания, той бил използван най-вече по време на войни. Конят е вечният танк на война, независимо дали е бил ползван от българин или от друг воин. Повечето армии са били конни, е, имало е и пешаци, но конят е основният помощник на човека за всичко свято и за всичко тъжно – имам пред войните най-вече. А прабългарите са имали само конница. И задачата на момчетата е да се учат за войни, дори и по мое време. Войните са средство за изкарване на прехраната, начин за производство на материални блага. Затова, обикновено, войните са се водили в края на лятото и началото на есента, когато е реколтата е прибрана, за да има какво да се граби.

Каква е историята на появата на знамето като символ? През времето, когато се водят битките, пътищата са били прашни и в прахта конниците обърквали своите строеве и бойни редици. Затова на сотнята (100 конника) на един боец привързвал на копието си нещо, което винаги може да превързва – част от конската опашка. Преди атака командирът нареждал да се вдигне копието, а то е от тези, дългите ударни копия – 4-6 метрови. Така вятърът веел опашката. По нея конниците определяли посоката на атаката, но най-важното за тях била скоростта и посоката на вятъра, за да знаят как да премерват изпреварващо стрелата и метателните копия та да попаднат в целта. Като тръгне в атака всяка сотня вдига конска опашка. За да знае воинът коя е неговата сотня, към опашката се връзвало парче жълт плат. На друга сотня червена, зелена и т.н. , така че всеки си знаел цвета и гледал в далечината своя цвят. Той бил винаги във военния командир, там където е голямата битка. Днес, разбира се, знамето е само символ и ако бойното знаме бива пленено или изчезне се разформирова частта. От конницата, освен знамето, идват и лъковете, тежките метателни копия, ризниците. Защитата на коня тежи около 60 кг. Рицарската броня тежи около 40 кг. Инструментите за духовите оркестри са направени само за една ръка, защото другата държи юздите. Изобщо без коня човекът не би се справил с живота. Конят е едно прекрасно животно – много добродушно, много добронамерено. Кон никога не прегазва паднал ездач! Е, понякога конете са и отмъстителни, но това показва, че имат характер. Прекрасни животинки, много са добрички.

Има ли в музея специална експозиция, свързана с коня и ролята му в армията? Отделна няма. Защото конят е навсякъде. До 1957 г. в нашата армия конят беше на въоръжение. Всички артилерийски системи, включително в конните полкове и в дивизиите, конят беше основно бойно средство. Иначе през 1957 г., с навлизането на бойната техника, конете бяха изместени от армията. Но конят се тачи и уважава и днес в полицията, за охрана, за състезания и други цели.

А кой се е грижил за конете в българската армия? Всеки войник сам се е грижил за коня си. Само офицерите са имали ординарци. Но в конюшнята стоял дневален с една каска, прикована към летва. И когато конят започвал да пишка или… той я подлагал отдолу да не пада нищо на пода. Такава чистота се е пазила в конюшнята! И ако се изтърве, дневалният мие, чисти, лъска да не се разбере, защото ще го побъркат! Ако кон се нарани, се докладвало на министъра за извънредно произшествие. Войник ако се нарани – не. В армията ни конят е бил по-свято нещо от войника. Прегледи, чистота, с кърпички, с гребенчета, нахранени, сресани, гледани – конят е основата на армията. Той е свято нещо. Така че съвсем нормално е – особено на инспекторски прегледи, всичко да блести от чистота. Това е грижа, това е голяма любов!

Бихте ли ни разказали някоя интересна история за конете в българската армия? Има един случай с генерал Грънчаров. Аз се познавах с него. Той беше шеф на пловдивското военно окръжие. Като командир на дивизия той вдига един полк под тревога през нощта, а офицерите били някъде на банкет. И като свирнал на тръбата тревога, конете – ако не ги отвържат, късат повода и се строяват до оръдията. Всеки си знае мястото. Тогава току що били премахнали конете от армията и половината ги дали на ТКЗС-то. Ама полкът е от едната страна на шосето, а ТКЗС-то от другата. И като свири тръбата тревога конете късат поводите, прескачат оградата и се строяват до оръдията. А офицерите банкетирали до сутринта и дошли направо на работа. Затова генерал Грънчаров строил офицерите и започнал да ги ругае: Вашта м…, конете дойдоха вас ви няма!

Една друга интересна случка знам от един колега, той беше полковник от Долна Митрополия, аз старши лейтенант. Имали един кон абсолютен кръшкач – който го изпусне, отивал и чакал пред лечебницата. Питам – добре де, защо се прави на болен? “Защото там дават усилена храна”, отговори колегата. Но пък си го оставили за впрягане, защото би много здрав кон. Каруцата му я товарили с боклука на поделението, но той не ще да я влачи! Затова закачили теглича – двете колела, които дърпат оръдията, и зад него турили каруцата, защото без теглича не щял да я тегли.

Конете са били на много висока почит и внимание. По норматив им се полагало толкова фураж, толкова зърно, толкова вода – в уста са ги хранили. А това, парченце нечистотия да има – жестоки наказания!


Какво е българският конник?
Аз ще отговоря много кратко – във всичките войни, които сме водили след Освобождението, а те са 5 за 67 години, единствено руската кавалерия е правила опит да се противопостави на българска конна атака. Имаме пленено руско кавалерийско знаме. Наше пленено знаме обаче няма. Няма по-добри кавалеристи от българските войници. Това го доказва войната, не го казвам аз.

Бихте ли дали пример за смелостта на българския войник в това отношение? Генерал Колев, командирът на конната дивизия по време на Първата световна война, на 2 и 3 септември в района на селата Кочмане и Карабелит унищожава голяма част от една румънска бригада, която е била насочена да нанася удари по фланговете между двете групировки. Разузнаването донася вечерта, че бригадата се устройва на лагер. Той нарежда на всички бойци да се изпрегнат и коне, които могат да ходят на марш. Повежда ги лично сутринта генерал Колев с думите: “Юнаци, след мен! На майка България пленници не са нужни!” В това време румънските войници правели физ-зарядка без оръжия. Сеч! За това нещо генералът е даден на съд от Хагския военен съд. За съжаление той заболява и отива на лечение в Австро-Унгария, където почива. Така че не бил съден, но е един изключителен герой-кавалерист. По-късно генерал Гурко Мархолев го замества. Той поема командването на конната дивизия. По време на Балканската война нашите кавалеристи действат изключително, макар че генерал Мазлъмов в началото се огъва малко. Така че можем да се гордеем със своите кавалеристи и действията на кавалерията. Българските кавалеристи са били най-добрите.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име