Образът на коня в духовния свят на хората

0
160

Благородното животно има много образи и много имена в приказките и фолклора на народите по света. За древните гърци той е Пегас, крилатият кон, под чиито копита в планината на музите Хеликон бликват извори. Той е мъдрият кентавър Хирон, когото боговете превръщат в съзвездието Кентавър (Стрелец). Ксант и Балий са имената на двата коня, впрегнати в колесницата на героя Ахил по време на Троянската война. И именно един дървен кон определя изхода на същата тази война. Безспорно, най-известният кон на древността е притежание на най-великия пълководец – Александър Македонски и неговият верен Буцефал.

Сагите на северните народи разказват за коня на бога Один – осмокракия Слейпнир, който можел да тича не само по земята, но и по небето.

През Средновековието, не само европейците, но и хората в останалия свят създават чудните легенди за митичния Еднорог – белия кон със златен рог на чело. Той имал магически и лечебни сили. Макар и да се различава по външен вид от европейския, японците го наричат „кирин“, а китайците „ки-лин”. Евреите го споменават като „ре ‘ем”, което означава „един рог”.

И в Русия хората създават предания за вълшебния кон, „баща на всички животни“, който живее в Свещената планина. Той се нарича Индрик и понякога може да има и втори рог.

Тук е мястото да припомним, че ние, българите, имаме „архетипна връзка“ с коня, защото сме потомци на „конен народ” (траки и прабългари). Поради това конят съвсем естествено и органично се вписва в българската фолклорна култура с различните си образи в словесното, обредното и материалното творчество.

В своя народен календар българите отделят цяла седмица, посветена на покровителя на конете Св. Тодор, наречена Тодорова седмица, период, в който върлуват силите на злото. „Време на нарушена хармония, време на хаос, през което задължително се преминава, за да се смени зимата с пролет“ (Дяков: 2013:45). И тъй като народът възприема коня като соларен символ и като медиатор между световете (връзката между горния и долния), той му посвещава специален празник – Тодоровден, т. е. времето, в което отново ще се възцарят редът и хармонията. Вярва се, че на този ден Св. Тодор забива маждрака си в земята (оплодителна функция), връзва коня за него и отива при Бога, за да моли за лято. Тодоровден се празнува винаги в съботата след Сирни заговезни и с него завършва Тодоровата седмица. Той се нарича още „Тудорица“, „лудото Тодорче”, „Конски Великден“, „Конски празник“ (Дяков: 2013:44).

В чест на празника рано сутрин стопанките пекат традиционните обреди хлябове – колак, черковник, копито, конче, кравай, колачета, които имат формата на кон, подкова или копито. Те бързат да ги раздадат на съседите си, като през това време извършват ритуални действия – скачат, ритат, цвилят. Така те целят да осигурят здравето и плодовитостта на конете. Част от обредния хляб се слага за зоб на животните.

На този ден и стопаните извършват ритуални действия, като извеждат конете на водопой, разчесват гривите им и ги украсяват с мъниста и червени пискюли. Кичат ги със здравец и кукуряк и обикалят три пъти църквата, гробището или мегдана.

Най-вълнуващата част на Тодоровден обаче е кушията. Конят на победителя получава юзда, а неговият стопанин – риза или кърпа. Спечелилият надбягването обикаля с коня си домовете в селото, за да честити празника. Домакините го посрещат радушно и поят животното с вода.

С празника на конете са свързани и други обредни практики, които се отнасят за жените и децата. Преди кушията жените мият косите си с вода, в която поставят слама от яслите на конете. Те вярват, че извършвайки тези действия косите им ще растат дълги, здрави и лъскави като конските опашки. В някои краища на страната на Тодоровден подстригват за първи път момченцата по същата аналогия – косите им да растат гъсти и лъскави. Също така, рано сутринта, преди „да са се разтропали конете“, майките окъпват децата си, „за да не ги боли глава“ (Шарланова: 2010:53).

Този ден е важен и за младите булки, които, облечени със сватбените си премени, вземат първо причастие в църквата, изиграват ритуално хоро пред свекървите си и от този ден могат да месят хляб в къщата на съпруга си (Дяков: 2013:44). Обредната трапеза за празника включва пита с мая, супа от гъби и тудоровска леща.

Образът на коня откриваме също в словесния фолклор на българите – в песни, легенди, пословици, поговорки, гатанки, залъгалки и най-вече в приказките. Приказката, която отвежда във вълшебния свят, където всичко е възможно. В нея обаче редом с прекрасните принцове и принцеси, с отмъстителните мащехи и състрадателните феи, с джуджетата и вещиците, с юнаците и хубавиците пътува през времето и пространството един постоянен образ – този на приказния кон.

Един от най-популярните и обичани приказни коне – конят Шарколия, живее в епоса за Крали Марко. Той е носител на всички характеристики на митичния кон. Красотата, силата, ума, с които народният разказвач е наградил благородното животно, го превръщат не само във верен помощник, а и в другар на юначния герой. Марковият кон е необикновен – той има шест криле, лети и говори с човешки глас. Затова и в песните, и в приказките конят Шарколия е описван като „кършигора“ (силен), „крилатица“ (летящ), „звездоброя“ (достига небето). Земята „трепери“ под копитата му, а когато е жаден, езерото спада с три педи вода.

Образите на кон и ездач в епоса за Крали Марко дотолкова са се слели, че не могат да се възприемат в народното съзнание поотделно. Това органично единство между ездач и неговия кон ни отвежда към българския „архетипен образ на стремежа към свобода“ – конникът. Доказателство за това са „следите“, оставени от стъпката на юнака и подковите на коня му, които се откриват в топонимите на редица местности и природни феномени из цялото българско землище и за които се разказва в преданията и легендите. Така, вярва народът, Крали Марко отбелязвал докъде се простира държавата му.

Във фолклорните наративи конете са „врани“, „хвърковати“, „вихрогони“, „добри“, „златни“ – все поетични имена, натоварени с положителна конотация. Този образ е провокиран според представата, че конят е вярно и предано животно. „Той е недосегаем за самодиви и змейове и рядко, който пътува нощем на кон, бива нападнат – даже чума не напада човек на кон. Конят предусеща лошите духове и предсказва нещастие. В такива случаи той спира и тропа, отказва да върви“ (Георгиева: 1993). В чест на коня на Бъдни вечер има особен обреден хляб, който се кади и после се дава на коняря. Коледарите благославят стопанина да получи „коньовци патагони“ – добър, силен и бърз кон. „Патагонът“ има малко бяло петно на двата или на трите си крака. Народният творец възпява и конската грива, която обикновено е „златна”, „лева грива”(обърната на ляво), „койло грива“ и „витогрива“ ( грива, която пада на букли). Важен е и цветът, според който се определя и характера на животното. Затова в народните песни конят е „кулест“ или „кулашина“ (със златно-жълт косъм), „вран“ или „гарван“ (черен), „сив-зелен“ или „сив-зеленко“ (Маринов: 1914:72).

За героя/юнак конят е ценен другар, който с умни съвети и действия му помага да установи правдата („Слънце и месец“, „Пропъденият син“), да осъществява невидимата връзка с дома („Чудното гущерче“, „Самодивско царство“). Безспорна е мъдростта на коня, изразена и в думи, и в действия към юнака/героя. Заради тези негови качества, мястото му в йерархията на животните е толкова високо, че той получава уважението и безусловната подкрепа и на най-находчивите животни, каквато е „хитрата Лисана“ („Кон и лисица“). Затова народният разказвач описва коня като: „добра коня“, „хвърковат“, „врано конче“, „златно конче“, „буйно конче“, „хубав бял кон“, „литнал три часа пред вихри вятър“, „хубав ален кон“, „дървено конче“, което се „зареяло към вишното небе“. Този вълшебен кон не пие обикновена вода, а утолява жаждата си с искрени човешки сълзи („Самодивско царство“). Подобни са качествата и характеристиките на коня в народните песни, в легендите и преданията.

С коня е свързана и една вече отмряла професия – „кираджийството“ (превозването на стоки). За жителите на планинските райони, където каруца минава трудно, конят е особено важен в процеса по превозване на товари и хора.

Доказателство за ролята и значимостта на коня в бита на фолклорния човек са свързаните с него пословици и поговорки, в които, както е известно, е отразена и синтезирана народната мъдрост и философия – „Трай, Коньо за зелена трева!“, „На бял кон се завърна“, „Хубавият кон и под скъсан чул се познава“.

„Конят е свързан с това, което движи света, със структурата на материята.“ Когато говорим за кон, всъщност говорим за енергия твърди инж. Михаил Цветанов, изследовател на структурното значение на българския език, и пояснява, че това са скритите послания на думата „кон“.

Конят е от малкото животни, които стоят в центъра на фолклорния свят. Той присъства в живота на човека и в делника, и в празника. В годишния кръговрат конят и човекът заедно отбелязват смяната на времето, заедно носят на плещите си товара на битието, заедно се борят за един по-красив и справедлив свят, в който „добър юнак и добра коня“ са устремени към бъдещето и в същото време остават при стожера на българското.

д-р Таня Казанджиева, СУ „Св. Кл. Охридски“

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име