Обездката през вековете / част 6

0
223

Влиянието на Немската школа

Когато старата Немска школа започнала да се отъждествява с класическата, майсторите на ездата виждат в нея съхраняване и известна модернизация на идеите на Гериниер и виенските берайтери. Тази школа има и самостоятелна история. Нейните създатели били прецизни и доста педантично догматични в детайлните обяснения и обосновки на обездката. За първи свой класик привържениците на старата немска школа сочат Людвиг фон Хюнерсдорф – автор на „Въведение към естествения и най-добър способ за обездката на коня“ (1791 г.). Той бил на почит даже и при френските майстори, последователи на Гериниер, като ясен и акуратен обяснител на упражненията. Но първият ездач, когото считат за основоположник на немската ездова школа е бил Густав Щайнбрехт (1808-1885). Неговото име се поставя наред с тези на Ксенофонт, Плувинел, Гериниер и др.

През 1857-1858 г. Щайнбрехт издава своите „Скици“, които лежат в основата на издадената от Паул Пливнцер „Гимназия на коня“. Първото издание на „библията“ на Щайнбрехт излиза в Германия през 1885 г. точно навреме, за да посочи верния път на ездачите, които са били под влияние на един Плинцер или Филис.

Учението на Щайнбрехт се основава на определението и на изискването на „чистите алюри“ от коня, а то е и единственото изискване, което Подайски после характеризира като: „движението на коня под ездач трябва да изглежда така, както той би се движил, когато трябва да е на свобода.“ В съвременните научни понятия това е целесъобразната спортна техника на коня. Като важно условие тук могат да се посочат действието на движещата сила на цялата маса на коня, нейният център на тежестта и минималното напрежение на мускулите. Щайнбрехт сам казва: „Трябва систематично и последователно, с упражнения, да се развиват мускулите на коня, така че да дават на всички части на скелета такова напрежение, каквото е необходимо за висшата езда… Изтиквай твоя кон напред и го дръж прав!” Това означава, че грижата на ездача е да държи тласкащата сила на задните крака на коня постоянно в действие до такава степен, че не само на място, но даже и при отстъпване, главният стремеж на коня да остава желанието му да върви напред. „Спокоен – напред – прав!“ е сентенция, която е валидна и до днес.

За съвременната обездка много са дали Оскар Мария Стенсбек и Отто Льорке, работещи като цивилни майстори в кавалерийската школа в Хановер. За Стенсбек специално бил построен манеж и прилежащите му конюшни, които се използвали за подготовка на инструктори. На Олимпийските игри през 1936 г. в Берлин конете Кронос и Абсинт, съответно с ездачи Хайнц Полай и Фридрих Герхард, които заемат І и ІІ място, са готвени от Отто Льорке, а кон Гимпел с Херман фон Опелн Брониковски, участвал също в дисциплината „Обездка”, е от конюшнята на Стенсбек. Въобще Немската школа по обездка е особено влиятелна в съвременния конен спорт и изискванията на ФЕИ все повече съответстват на нейните принципи.

Испанската школа

Немислимо е да се говори за обездка без да се назове „Испанската школа“ във Виена. Историята й започва от 1562 г., когато във Виена е построен манеж за езда. Тъй като манежът бил открит и практически неизползваем през зимата, се проектира нов строеж и през 1572 г. отваря вратите си „Испанското училище за езда“ или т. нар. „Испанска школа”. Близо 20 години по-късно манежът е преправен от известния архитект Йозеф Емануел Фишер фон Ерлах в бароков стил, запазен и до днес.

Испанският кон по това време е играл роля, подобна на тази на Английския чистокръвен сега. При кръстосване първоначално на андалузки, берберски и неаполитански, а по-късно и на арабски жребци с местни кобили се получила Липицанската порода. През 1580 г. е открит конезавод в Липица, който съществува и сега. В него се отглеждат при най-строг подбор и отбор Липицански жребци и кобили, поддържащи в чист вид породата повече от два века. Най-известните жребци от породата са: Маестозо, Кордова, Конверзано, Алегро, Неаполитано и др. Поради факта, че родоначалниците са били испански коне, школата по езда във Виена приема името „Испанска школа“. Всяка седмица тя изнася по едно представление пред публика. Но школата не работи само за тези демонстрации. Тук главната задача е съхраняването на традицията, разбирането на висшата езда сама за себе си като изкуство, като търсене на съвършеното. Това е отказ от конкуренцията, от модата, от евтината популярност и личната слава. Така „Испанската школа“ се превръща в музей, запазващ жив начина на работа на нашите предци с коня, доказващ правотата на големите теоретици и практици от миналото.

Известни са имената на оберберайтерите, ръководили школата: Кристоф Едлер (от 1710 г. до 1729 г.), Макс Риттер фон Вейротер (1814-1833), Йохан Мейкснер (1887-1916), Готлиб Полак (1917-1942), Алоис Подайски (1936-1964) и др. Тези имена не са свързани само с историята, но са известни и като най-големите таланти на висшата езда. Мейкснер наричали „гений на висшето изкуство“, а неговият ученик Ричард Ветен през 1948 г. е бил треньор по всестранна езда на олимпийския отбор на САЩ и през 1956 г. на обездка в Германия. Мейкснер демонстрирал упражнение, което считал за висша трудност – галоп по средната линия, на всеки два маха изпълнява пирует наляво, а следващият – надясно, всеки пирует от точно шест галопни маха, всичко осем пируета наляво и надясно. Нидермайер пък показвал пиафе, като движенията на коня съвпадали с ритъма на метроном, който посетителите можели да променят. В същото време конят задържал на крупата си чаша пълна с вода.

Алоис Подайски е известен с бурната си дейност за популяризиране на школата. За да покаже универсалността на Липицанския кон и виенските методи на тренировка, той участвал дори на международни турнири по прескачане на препятствия. През 1936 г. печели бронз в обездката на Олимпийските игри с кон Неро. Неговото литературно творчество е в книгата „Класическото висше изкуство“ (1965 г.), в която подробно излага виенските традиции и методи, които дотогава се предавали най-вече устно.

Испанската школа е известна с упражненията „специални скокове“, които се предхождат от „левада“ – конят се събира до такава степен след „пиафе“, че подлага задницата си под тялото, предницата се прибира и предните крака се сгъват (прибрани) под нея. Тази стойка при абсолютна неподвижност, което е изискването за добро изпълнение, представлява красива конска статуя. От „левада“ започват другите сложни упражнения и скокове като „курбет“, „каприола“, „балотада“. Тъй като тези скокове се практикуват в доста тесен кръг (Виенска и Сомюрска школи), изискват особени качества и способности от конете, а още повече – не са свързани с движението напред, то е ясно защо Международната федерация (ФЕИ) не ги включва в своите програми.

Повече от четири века във Виена се поддържа традицията в изкуството „обездка“, която справедливо може да се нарече „класическа висша езда“.

Послеслов

За финала на този исторически преглед на обездката, като автор обръщам внимание на отношението на човека към коня, което се отразява на работата, а оттам и върху изявата. Сляпото подчинение е лош съветник в процеса на обучението. „След тридесет години размишления и работа с коня, аз съветвам ездача всеки път след тренировка да го погледне в очите и да проведе изпит със съвестта си…“, споделя известният ездач Н. Оливейра. Конният спорт е единственият, при който две съвсем различни същества – кон и ездач, трябва да достигнат до една необикновена хармония, да се разбират безсловесно, да се чувстват и подчиняват взаимно. Конят е паметливо, импулсивно и динамично животно и работата с него не изисква само сръчност, но и  психология.

Всичко което правим за коня  е може би, защото сме му длъжници и защото го обичаме – него, верният спътник и ням другар. Следователно имаме достатъчно основание да се възхищаваме от коня и да го ценим!

Ивайло Цанев, дългогодишен състезател и треньор по обездка

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име