Обездката през вековете / част 3

0
122

В развитието на висшата езда голяма роля е изиграл основателят на висшата циркова школа Франсоа Боше (1799-1873). Разцветът на неговото творчество (работел в Париж и във Виена) е по времето, когато сред любителите на обездката отново станала модерна фигурната езда на съкратени алюри и ефектните елементи на старата школа. Апогеят на неговата слава бил случаят с 4-годишния жребец Жерико, смятан за неуправляем. Боше заложил пари и обявил, че ще обязди коня за 6 седмици. В определения ден той яздил на цирковата арена в тръс и галоп, правел пристъпвания и пируети, смяна на крака на галоп и ефектно отстъпвал с Жерико пред трибуната на херцог Д’Орлеан. След този ден се осъществила мечтата на Боше – неговият метод на работа бил приет на апробация в армията.

В конюшнята на Боше основната подготовка на коня продължавала 60 дни, като се работело два пъти на ден по 30 минути. Предмет на голяма гордост на този майстор били изобретените от него упражнения – тръс и галоп назад. Той обичал да демонстрира и упражнения на място – последователно повдигане на предните крака хоризонтално напред, пиафе със спиране на три крака и смяна на краката на един темп, също на място.

Какво представлявал методът на Боше?

Той считал, че обездката „е съвършеното обладаване на всички възможности на коня. Тази абсолютна власт трябва да унищожи и най-малкото съпротивление на животното.” Той обяснявал, че челюстта на коня се явява най-слабото звено, следователно обездката трябвало да започва със смекчаването на устата, после с огъването на шията, и накрая – на поясницата. Това негово твърдение е противоположно на класическите схващания. Вместо с продължително привикване и формиране на желаните физически качества и навици, способстващи взаимодействието между ездача и коня, Боше подчинявал коня психически и физически с най-неестествени изисквания. Той смятал за главна своя заслуга ускореното обучение на коня (10-12 пъти по-бързо от обучението по класическите методи).Тази методика на Боше осакатявала конете повече психически, отколкото физически. Те скоро се превръщали в „отрудени страдалци“ или както писал един негов съвременник: „Неговите коне изпълнявали всичко с точността на часовников механизъм, но правели това в състояние на страшна тъга“. И когато през 1847 г. за главен преподавател на Сомюрската кавалерийска школа бил назначен граф Д’Ор – решителен противник на методите му – на него не му останало друго освен да напусне школата и да се отдаде на работа из страната. Огорченият Боше продължил да се бори с противниците си, но през 1864 г., преосмисляйки метода си, започнал да язди конете само с транзела, без остри шпори и заявил, че сега са му малко шест месеца, за да накара коня да върви напред. С две думи, той се върнал към класическата школа. Твърди се, че Боше през живота си е обучил 26 коня за висша езда.

Практиката на Боше, дала теми и доста насоки за размисъл. Такъв последовател на Боше се оказва Джеймс Филис (1834-1913 г.) Роден в Лондон, работил през по-голямата част от живота си във Франция, получил признание в Русия, където останал 10 години като преподавател във Висшата офицерска кавалерийска школа (с чин полковник), след години се завръща в Париж и продължава да язди до смъртта си. През 1890 г. на френски език се появява книгата му „Основа на обездката и ездата“, в която той излага своята система на работа. В изкуството на Филис да обяздва коне се почувствало огромното влияние на методите на Д’Ор. От него той взима главния си принцип: „Напред, винаги напред и още веднъж напред!“ Що се касае до методите на Боше, Филис критически ги преработва и изготвя следните правила за себе си: „Сборът на коня се осъществява само в движение; най-високата точка на коня се смята задтилъкът на повдигнатата глава; сборът започва с действието на шенкела, като се работи по принципа шенкел – повод.”

 Филис започва с упражненията от висшата езда „испански ход“

Това е характерно за неговата система, която цени способността на ездача да движи краката на коня независимо от шията и тялото му и не признава такива понятия като „работа на гърба“, „шията като балансьор“, „съотношението на тласкащата и носещата сила“. Вместо да обясни общите принципи на системата и да даде точно разяснение (кое е полезно и кое не), той счита за правилно всичко, с което ездачът може да се справи. В неговите възгледи могат да се отделят три слоя идеи: класическите, идеите на Боше и личните идеи на Филис. „От Боше съм взел това, което аз наричам „три златни ключа“: огъването – само при повдигната шия и глава; неговия метод да „вкара“ коня между шенкела и повода; и неговия „сбор“, който аз усъвършенствах. Останалото в моите методи се приближава до принципите на Версайската школа…“

Ето и някои моменти от учението на Филис: „Мигновеното усещане за отклонението на коня и мигновеното му поправяне съставлява основното в ездата – способността да чувстваш коня; шенкелите, ако действат правилно, предизвикват в коня енергия за проявяване на силата му; Ръката на ездача не трябва да се напряга и да упражнява сила, освен в изключителните случаи, когато се наложи да действа сила против сила.”

Точната работа с поводите също е отличителна черта на Филис. Той сам писал, че немците управляват коня с помощта на шията, а французите (и той) с помощта на устата на коня. Този детайл от работата му предизвиквал най-голям интерес у неговите съвременници и повлиял дори и на немската обездка. Един известен преподавател по висша езда в Германия – Гебел, така се заинтересувал, че дошъл заедно с коня си в Петербург, за да се учи от Филис на „тънката работа с повода“. После пък при Гебел се учил фон Ланген с кон Драуфгенгер, който през 1928 г. станал олимпийски шампион по обездка в Амстердам.

Ивайло Цанев, треньор и състезател по обездка

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име