Изложението на конете от Чистокръвна английска порода бе повод да надникна из коридорите на административната сграда, която някога е била една от най-луксозните хиподрумни постройки у нас, на територията на конезавод „Стефан Караджа“ до балчишкото село Стражица. Мраморните стъпала, които водят към съдийската кула и ВИП залата са все още бели и доста запазени, като се има предвид, че конезаводът през 60-те години на миналия век е имал основна задача да създава добри ездови коне и естествено продукцията на конюшните е оказвала силно влияние върху масовото коневъдство.
Стари соц мебели сега са приютили скъпи трофеи на български жокеи, спечелени у нас и в чужбина през златните години на родното ни коневъдство, и регистрирани впечатляващи спортни резултати. Тази импровизирана стена на славата дори не е заключена. В това може би е и причината доста от тежките кристални купи да липсват, което си личи от останалите само прашни постаменти и тук-там запазени надписи.
Настанявам се в старите кожени кресла на ВИП трибуната, която е с огромни панорамни прозорци, разкриващи перфектна видимост към трасето.
Представям си какво е било тук на хиподрума преди 60 години например. Пълни трибуни, хора с шлифери, бомбета и такета, треньори, жокеи, коне и много шум, типичен за всяко едно дерби.
„Здравейте – чувам зад гърба си. – Какво правите сама в тази самотна зала…?“ – ме питат едни от най-сините очи, които не се забравят, след като веднъж си ги зървал.
На мига разпознавам стар наш събеседник отпреди 3-4 години. Това са сините очи и благият глас на Недялко Милев – „BG легенда“ от 47-ми брой на списанието ни. Стискам с голям респект десницата му за поздрав и накратко обяснявам, че за първи път попадам в тази стара сграда на хиподрума и че уханието на нафталин ме завладява. Искам някой да ми разкаже за снимките по стените, за купите… „Че то почти нищо не е останало…”, казва Недялко и ме запознава с първата голяма снимка от стената, върху която някой „творец“ със съвременен маркер се е опитал да напише нещо нечетливо.
Черно-белите кадри се оказват от престижни международни шампионати, когато кобила Везна печели най-голямата награда на Европа – „Велка Пардубицка“ през 1970 г. Това става пред погледа на 70 000 зрители в Чехия. Жокей на кобилата е именно Недялко Милев, който по това време е единственият състезател от международна категория и има право да бяга в цяла Европа. Кобила Звезда по това време е 14-годишна и този триумф й е последен старт.
Втората голяма снимка отново е на Недялко, когато печели състезанието под име „Капитан Рудолф Поплер“. Милев разказва, че турнирът е кръстен в чест на чешки капитан, който пада и се убива по време на състезание. Българинът Милев е печелил това състезание 6 пъти поред. Спомените му ни отвеждат и в голямата стая с прашни витрини и още по-прашни награди. На този фон само очите на бай Недялко блестят, защото от време на време се пълнят със сълзи, докато ми посочва всяка една купа и разказва… „Този трофей, както пише тук, е спечелен от брат ми Димитър Милев. Загубихме го. Беше най-малкият и почина. А ето тази огромна награда е от приз Лабе. Спечелих я, когато откриха Лабе за първи път. На 5000 м направих рекорд, никой не беше го подобрявал 15 години. Това бе през 1965 г. в Чехия с кобила Зулейка от майка Кети и баща Зенгер. Треньор на кобилата по това време беше Петко Владимиров. Следващият приз е „Голям Пардубицки 1973 г.”, но както виждате купата я няма… Преди много години тук инициираха направата на музей и шефът ме накара да си донеса десетките, да не кажа стотици купи и медали. По това време хиподрумът беше оживен, идваха много чужденци и трябваше да има с какво да се хвалим. Казаха, че ще ми ги върнат след време, но не. Още по-лошо – окрадоха ги…“
Разказва Недялко и неловко искам да го поразсея, като го питам с какво се занимава сега. Идва ли на хиподрума? А той със синия си славен поглед ми показва трасето и, намигайки, ме пита: „Носиш ли фотоапарат? Само след минути ще ме видиш на старта при рисаците. Много съм бърз. Да видим дали ще успееш да ме хванеш в кадър…”, казва с най-голямата и мила усмивка българинът, който на всеки свой старт в Чехия през 80-те години на миналия век е вдигал публиката на крака. Само малка част от спортната му биография гласи: 3 първи награди на 3600 м в приз „Кладруб“. На 3200 м в приз „Капитан Рудолф Поплер“ отбелязва 6 първи награди. На 5000 м в приз „Река Лабе“ завоюва 4 първи награди и на 6900 м в „Голям Пардубицки стипълчейз“ има една първа награда с кобила Везна през 1970 г., една трета награда, една четвърта, две пети и две шести награди.
В един състезателен ден с четири старта в Пардубице българинът печели три първи награди и една втора и е обявен за състезател №1. Българската легенда сам признава след години: „Най-голямата ми гордост е спечелването на „Големия Пардубицки стипълчейз“ през 1970 г. Освен приза и паричната награда му подаряват и мотоциклет „Ява CZ“ – спорт, 500 куб. см, а в България го посреща лично председателят на БОК – генерал Владимир Стойчев. Награден е със златен Народен орден на труда и званието Майстор на спорта.
Недялко Милев е роден през 1942 г. в Добруджанското село Дрян. Животът му преминава из конюшните и трасето на конезавод „Стефан Караджа“. Активен състезател е от 1960 до 1990 г., освен, като жокей се изявява и в дисциплината всестранна езда. През 1985 г. става шампион на България в дисциплината с жребец Арсенал в клас „L“ на Републиканското първенство в Добрич.
Днес „българската лисица“, както го наричат всички, които го познават в Чехия, се занимава с коне. В момента обучава любимите си животни в различни частни ферми, където е търсен като треньор. Най-често обаче можете да го засечете в „къщата на неговия живот“ – конюшните и трасето на конезавод „Стефан Караджа“.
Архив сп. ЕЗДА
