Карабаир

0
41

Карабаир е една от най-старите и гъвкави централно азиатски породи коне. Тя се среща главно в Узбекистан, територия известна през античността със своите коне, която често се споменава в разказите за военни преходи в предхристиянски времена. Географски Узбекистан е разположенa върху мрежа от древни търговски маршрути и със сигурност по времето на персите, около 600 г. пр. Хр., воини на коне и групи номади и стадата им са преминавали през този суров ландшафт. В последствие, местните животни са били много повлияни от арабски, тюркменски, както и пустинни коне от съседните страни.

Генетично Карабаир е резултат от кръстосването на южни и ориенталски породи със степни коне от примитивен тип, които били с по-широк гръден кош. Като резултат се получил малък, бързоподвижен, висок около 1,52 м ездитен кон. Породата е по-груба и по-малко грациозна от Арабския кон, но има много от характеристиките на последния. И все пак, Карабаир няма изявения профил на Арабския кон. Главата е фина и „суха”, което е типично за пустинните коне, както и изпъкналите жили под тънката кожа. Има тенденция към неправилна форма на свирките, но крайниците са изключително силни, с плътна кост под коляното; стандартът на породата, наложен от СССР, изисква дебелина 19,6 см за жребците и 18,8 см за кобилите.

Карабаир е много здрав кон, рядко страда от окуцяване и е изключително издръжлив. Освен това е много смел, необходимо качество за порода, използвана изключително за играта кокпар, узбекската версия на бузкаши. Играта може да е опасна, обикновено се играе с много малко правила и може да има многобройни жертви.

Карабаир е кон с двойно предназначение, използван както за впрягане, така и за езда. В по-ранни времена е имало три обособени типа: жизнен кон за езда, по-спокоен и по-тежък вид, подходящ за впрягане и за езда и впрегатен кон с по-издължен гръб, който съобразно конструкцията си е бил подходящ и за товарно животно. Днес Карабаир все още е животно с двойно предназначение, но с подобрени качества и конструкция. Това е главно поради политиката на развъждане, наложена от развъдниците в Джизал, близо до Самарканд, както и Авангард. Най-добрите коне се намират в тези развъдници, а жребците там са достъпни за подобряване на породата.

Преобладаващите цветове са алест, сив и кестеняв. Изабела и паломино също се срещат понякога, както може да се очаква от порода, базирана на степни коне. По-малко разбираема е рядката поява на черни и петнисти коне.

Карабаир се развъждат в стада, които живеят, редувайки планински и предпланински пасища. Конете са хранени с люцерна и сено, а при лошо време и с житни растения. Прието е младите коне да бъдат тренирани между 18 месеца и две години, а след това да бъдат изпитани на хиподрума като две или три годишни коне. Конете Карабаир се надбягват на хиподрума в Ташкент и се представят добре на състезания с местни коне. Кобили Карабаир са били кръстосвани с чистокръвни коне, за да създадат по-бързи коне, които са подходящи за международните ездови дисциплини. Гладките надбягвания все пак не са силата на чистокръвните, с двойно предназначение коне Карабаир, така че се организират комбинирани състезания, където се редуват езда и впрягане. Тази практика дава по-добра индикация за гъвкавост, темперамент и издръжливост.

Над 50% от узбеките, основните развъдчици на Карабаир, може би все още водят номадски начин на живот, въпреки усилията на бюрокрацията на бившия СССР да ги вкара в колективните стопанства. Те живеят в пустинята и в покритите с храсти степи, но имат достатъчно храна за стадата от коне, овце и кози. Наистина, централно азиатската степ предлага добра и питателна храна за конете. Заедно със съседите си – тюркмени и казаци, узбеките почитат коня. Сред узбекските номади конят е считан за въплъщение на красотата и като арабите узбеките обичат конете повече от жените си.

  • Височина при холката: 1,52 м
  • Главата е фина с прав, вместо вдлъбнат профил
  • Шията е права и средно дълга, в съответствие с тялото
  • Холката не е висока, но ребрата са добре изявени, а гърбът и слабините са къси и мускулести. Общата структура е суха и жилава
  • Раменете са със средна дължина и наклон и продължават в широк, но доста плитък гръден кош. Те са подходящи за оседлаване и впрягане.
  • Предни крака: здрави и фини, със здрави стави и изключително твърди копита
  • Задните крака са значително дълги от хълбока до свирките и са пропорционални на лекото тяло на коня

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име