Тримата от запаса

0
61

Цял живот люти конкуренти, извън пистата безкористни другари

По набраздените им лица се вижда годините труд, тренировки, победи, загуби. По посребрените им коси, се съди за опита и натрупаната мъдрост не само за живота, но пробяганите десетки хиляди километри в галоп. Те са живата история на беговите дисциплини у нас. Във всеки един от тези улегнали мъже, все още жевее по един палав хлапак, готов да се метне на коня и безумно да препуска.

Както  и да се е стекъл животът им, винаги са били с коне…така е и в деня, когато ги заварвам на националния Хиподрум в гр. Банкя.

Има бъдеще, но трябва да е като в доброто старо време, когато на хиподрума имаше тотализатор.”

Сега Жеко Василев е охранител на хиподрума. когато не дежурен е в конюшнята или в падока. Роден е през 1938 г. на 13-и октомври в с. Каменово, Разградско. Няма човек от конния спорт, който да не знае това име. Неговият син пък Георги Жеков е най-известният спортен коментатор на гладки надпрепусквания и състезания с двуколки в страната.

Още като дете Жеко среща конете в тогавашното държавно стопанство в родното му място. Не им обръща особено внимание защото мечтата му е да стане музикант. Човек обаче не може да изяга от съдбата си и като юноша вече е жокей в конезавода Кабиюк. Там започва да работи усилено с треньора Петко Иванов. През 60-не години идва в столицата и от тогава до днес живота му е свързан със конния спорт. Първата си победа завоюва през 1956 г в Шумен. Има толкова много спротни постижения за 20 години у нас и по света, че е невъзможно да ги изреди всички. Отбелязва само, че всичките са му ценни. Жеко Василев работи като треньор от 1969 г. до 2000 година. Подобно на победите си никога не е броил и състезателите, които е обучил. Неговите силни години и като състезател и треньор са в силните години на стийпълчейза в България. Това са 79, 80, 90 години – спомня си Жеков, и като че ли не осъзнава, че именно хора като него са в основата на това силно време за дисциплината тогава у нас.

„Сега времената са други. Всичко струва толкова много пари..! Нямаме хиподруми, нямаме школа, жокейте са една шепа. Традициите са забравени…” казва 70-годишният мъж и преглъща с мъка.

Тимур е един от любимите му коне през годините – Източнобългарска порода. Казва, че конете са му дали но и са му взели много. Дали са му слава, за което им е благодарен. „Нерви ми взеха, часове, дни –безпокойство, отнеха ми време, което се полагаше на моето семейство…” Според думите му той и неговите другари нямат наследници. Дисциплината стийпъл чейс почти се е заличила. „ Изпуснахме нишката на поколенията, пулса ни се губи, нищо в нашият спорт не тупти…няма кръв, няма кръвообращение и има неколцина мераклии, но няма условия…” Казва Жеко Василев.

„С тези момчета се биехме по пистите. Но извън трасето сме били и останахме приятели.”

Това казва следващият ми събеседник от тимуровската конна команда Тончо Минков. Роден е в четвъртия ден на ноември през 1940 г. в с. Златар, Шуменско.”Покрай Кабиюк и хиподрума попаднах сред конете Навремето имаше организация ДОСО, там обучаваха младите ездачи. Имаше създадена основа. А сега няма училище, няма развитие за младите. Сега виждам самоуки жокеи. Много собственици тренират конете си сами. Това, може да е евтино, но не е правилно” споделя видяното през последните години по хиподрумите Тончо.

Започва едва на 14 –години, има такъв мерак да язди, че пробва в Кабиюк, после в школата към конезавод „Стефан Караджа”, но навсякъде му казват, че трабва да порасне. На 16 –години се пробва повторно в „Караджата” и вече с натрупаният стаж в ДОСО го одобряват.

Първия треньор, който се заема с него е Тинко Димов, който по онова време е единственият завършил известната унгарска школа. Димов е бил много взискателен треньор по гладко надбягване и стипълчейз. Тончо се учи при него две години. „Той ми даде основата. Караше ни да играем много волтижировка на едно полу-Арденче. Който е минал през школата е станал ездач”, разказва за младините си побелелият мъж.

Следват години отново в Кабиюшката гора, казарма през 1962 г., когато идва в столицата, после разрежда със пътувания и престой в Русе и преселване завинаги в София.

„Не съм спирал оттогава. Яздя към школата на хиподрум в Банкя, така поддържам форма. Искам на висок глас да кажа, че ездата крепи човека, така че всички да го чуят. Ездата дава здраве в изобилие. Няма по-добро нещо от нея за тонус, за настроение, за енергия.”

През 1966 г. Тинко и още няколко състезатели усвояват знанията на известната руска школа на Николай Павлович. Казва, че руснака го е научил на три неща: търпение, труд и умението да се работи с живи същества – коне и хора. Синеокият жокей има много награди в чужбина и у нас. Прави обаче разграничаването, че например в Пардубице не се е състезавал, но е имал подготвени коне от него които са заставали на старт. Има участие в много български победи  ” Нашият отбор винаги се е представял много добре преди демокрацията. Но стана така, че новоизлюпени бизнесмените купиха много качествени коне. Направиха необясними и неадекватни вмешателства в метода на отглеждане и трениране на коне. Изумен съм, как се поставиха хора-парашутисти, чужди на конете и конния спорт, да се занимават с тази толкова деликатна и майсторска професия. И така станахме свидетели на умопомрачаващо лоши резултати.”, прави дисекция на действителността опитният и допълва, че сега жокеите и треньорите са нищожно малко.

С умиление и гордост си спомня за трите коня които са печелили известният приз в Прадубице.

Геолог, който печели „Поплера” (име на гара) два пъти. Конете Номер и Силвестър. И трите коня са чистокръвни. В Пардубице е много трудно да се спечели с Източнобългарска порода. Терена е много тежък.

Казва, че удоволствието от конния спорт идва, когато го усвоиш.

Задължително условие е обаче, сериозното отношение. Според него конете трябва да се дават в ръцете на доказали се треньори, а не аматьори и хора случайно попаднали в спорта. Категоричен е, че щафетата с познанията и натрупаният опит трябва да се предават от доайените на младите.

Петър Богоев – „Ако има начин да се върне живота, бих живял същото.

Роден е на 8 юни 1946 г. в морската столица. Той е най-малкият от тримата. „Само съм роден във Варна, друга връзка с морето нямам. Имам връзка и то съдбовна с конете.” За първи път ги вижда в Шумен, където е отраснал и се е изучил. Язди от ученик в споменатото вече ДОСО. Оттогава до сега не е спирал нито за миг. 45 години се занимава само с коне и надбягване.

Много са любимите му коне. „Конете се сменят, но първия винаги е най-любим”, отсича Петър.

Имам множество награди в България и чужбина. Имал и честта и удоволствието да работи с първия човек, който внася коне от Франция в България. Тренировки у нас и участия в България е била схемата. Два от конете стават четвърти в Европа, което е безспорен успех. ”Това за мен бе една морална награда, която никой не може да ми отнеме. Беше през 1996 г., бях треньор. удовлетворението беше толкова голямо, че се разплаках. Това стана на най-хубавия Хиподрум във Франция, Лонгшамп. Всяка награда е удовлетворение, което трудно може да се опише. Това е целогодишен труд, които виждаш на лента само за две минути. Не просто първото място е награда. Изявата на животното е в основата на удовлетворението. От голямо значение в целия процес е треньорската работа. Не парите задържаха моето поколение в България. Любовта към конете ни задържа на родна земя. Конния спорт не се овладява за година или две. Иска се постоянство.

Едва 16-годишен, вече държи в ръцете си първата награда. Веднага започва с гастролите си в чужбина. За съжаление сам отчита, че той и тимът му нямат силни изяви в чужбина, защото племенният материал тогава е несравним с този на конкурентите. И въпреки всичко, години по-късно, като треньор прави своята равносметка която е: „ Като треньори със същата минимална материална база, която е несравнима с другите в Европа, ние успяхме да постигнем напредък в изявите си.

И тримата от запаса са семейни, но признават, че често жените и децата са оставали на заден план в името на спорта. Защото победите винаги имат своята цена.

Триото е на едно мнение относно резултатите, които днес се демонстрират у нас, а те са далеч под очакванията. Тези живи легенди в конния спорт биха искали да помогнат, но никой не ги търси. Това, обаче, не им пречи да се усмихват, та те са всекидневно са сред любовта и признанието на конете.

Архив сп. ЕЗДА

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Въведи текст
Въведи име